Под светлината на почти пълната луна, която грееше над тях, Блу забеляза фигурата, която Нийви бе нарисувала в прахоляка върху зида.
— Какво е това? — попита. — Мама нарисува същото.
— Така ли? — възкликна Нийви и двете се загледаха във фигурата. Представляваше три извити, пресичащи се линии, образуващи нещо като дълъг триъгълник. — А каза ли ти какво е?
— Не. Нарисува го на вратата на душ-кабината. А аз не попитах.
— Яви ми се насън — отговори Нийви с равен тон, от който по гърба на момичето пролазиха тръпки. — Просто исках да видя как изглежда наяве — приглади с длан прахта върху камъните, а после рязко вдигна красивата си ръка и отсече: — Мисля, че идват!
Точно затова Блу и Нийви бяха сега тук. Всяка година по това време Маура седеше на стената със свити крака, подпряла брадичка върху коленете си, взираше се в нищото и изреждаше имена на дъщеря си. За Блу църковният двор си оставаше все така празен, но за майка й той бе пълен с мъртъвци. Ала не починалите отдавна, а духовете на онези, които щяха да умрат през следващите дванайсет месеца. За Блу това беше все едно да чува половината от някакъв разговор. Понякога майка й разпознаваше духовете, но в повечето случаи й се налагаше да се привежда напред, за да ги пита за имената им. Маура веднъж бе обяснила на дъщеря си, че ако не е с нея, тя не би могла да ги убеди да й отговорят — мъртвите не биха могли да видят Маура без присъствието на Блу.
Блу никога не се уморяваше да се чувства особено необходима, но понякога й се искаше думата необходима да не звучи толкова натрапчиво като синоним на полезна.
Църковното наблюдение беше ключов елемент от една от по-необичайните услуги, които предлагаше Маура. Беше обещала да уведомява всеки свой клиент от региона, ако на него или на някой негов близък му предстоеше да почине през следващите дванайсет месеца. Кой би платил за подобна новина ли? Е, истинският отговор гласеше: съвсем нищожна част от света, защото повечето хора не вярваха във врачки и баячки.
— Виждаш ли нещо? — попита Блу. След това разтри добре замръзналите си ръце и грабна тефтера и химикалката, които стояха до нея на зида.
Без да помръдва, Нийви промълви:
— Нещо току-що докосна косата ми.
По ръцете и гърба на Блу отново пролазиха тръпки.
— Един от тях ли? — смотолеви.
— Онези, които ще починат в близкото бъдеще, са длъжни да следват пътя на мъртвите през портата — отговори с подрезгавял глас Нийви. — Този дух вероятно е друг… призован от твоята енергия. Нямах представа какъв ефект имаш върху обстановката!
Маура никога не бе споменавала, че Блу привлича и други мъртъвци. Може би просто не бе искала да я плаши. Или може би просто не ги бе зървала — може би и тя бе сляпа за тези, другите духове, точно като дъщеря си.
С нарастващо безпокойство Блу осъзна, че долавя някакъв много лек бриз, който докосва лицето й и повдига къдравата коса на леля й. Невидимите, послушни духове на все още непочиналите бяха едно. Но духове, които не бяха длъжни да следват пътеката, бяха съвсем друго.
— Те да не би да са… — започна Блу.
— Кой си ти? — прекъсна я Нийви. — Робърт Нойман. Как се казваш? Рут Верт. Как ти викат? Франсис Пауъл.
Ръката на Блу се носеше като вихър по тетрадката, за да не изостава от леля си. Записваше имената фонетично, така, както ги изговаряше Нийви. От време на време вдигаше очи към пътеката, опитвайки се да зърне… нещо. Но както винаги погледът й се сблъскваше с познатите плочи, обрасли от двете страни, и с едва видимите дъбове в двора. С черната паст на църквата, приемаща невидимите духове.
Нищо за виждане, нито за чуване. Никакво доказателство за бъдещите мъртви освен имената, вписвани в тетрадката от ръката й.
Може би Нийви бе права. Може би Блу действително преминаваше през нещо като криза на идентичността. В някои дни наистина й изглеждаше несправедливо семейството й да е обградено от толкова много сили и толкова чудеса, а за нея да остава само бумащината.
„Поне все още мога да бъда част от всичко това“ — помисли си мрачно Блу, макар че участието й бе толкова активно, колкото и на камъните под нея. Сега тя вдигна тетрадката към очите си, за да разчете в мрака какво беше записала. Приличаше по-скоро на списък с имена, популярни преди седемдесет-осемдесет години: Дороти, Ралф, Кларънс, Естер, Хърбърт, Мелвин. Фамилиите им често се повтаряха. Което не бе изненадващо — долината бе пълна с няколко много стари рода, които, макар и не особено могъщи, бяха доста многобройни.