Беше толкова реален! Когато това най-сетне се случи, когато най-сетне го видя, преживяването изобщо не й се стори като магия. Имаше чувството, че гледа в гроб и установява, че гробът също я гледа.
— Това ли е всичко? — прошепна.
Ганзи затвори очи и отвърна:
— Това е всичко, което е.
И падна на колене — безшумен жест за момче без истинско тяло. Положи длан върху калта, притисна пръсти към земята. Блу виждаше чернотата на църквата много по-ясно от извивката на рамото му.
— Нийви — изрече паникьосано, — Нийви, той… умира!
Нийви бе слязла от стената и бе застанала зад нея. И отговори:
— Все още не.
Ганзи почти беше изчезнал, стопявайки се в църквата. Или може би църквата се бе стопила в него.
С много по-задъхан глас, отколкото й харесваше, Блу попита:
— Защо… защо мога да го видя?
Нийви погледна през рамо — или защото идваха още духове, или защото не идваха, Блу не можеше да определи. Когато отново се обърна към тях, Ганзи се бе разтопил напълно. Бе изчезнал. Блу вече усещаше топлината, завръщаща се в тялото й, но някъде зад дробовете й оставаше топка лед. Някъде дълбоко в нея се отваряше една опасна, всмукваща тъга — скръб или съжаление.
— Блу, има само две причини, поради които човек, който не вижда, би могъл да види дух в навечерието на Деня на свети Марко — изрече накрая Нийви. — Или ти си голямата му любов, или си го убила.
Втора глава
— Аз съм — каза Ганзи.
Обърна се и застана с лице към колата. Яркият оранжев капак на камарото беше вдигнат, но по-скоро като знак за поражение, отколкото по някакви практични причини. Адам — приятел на всички коли, сигурно щеше да открие какво не е наред този път на тази негова любима модификация на шевролет, но Ганзи определено не бе в състояние да открие повредата. Бе успял да отбие на около два метра встрани от магистралата и сега широките гуми на колата стояха килнати върху неравните туфи трева сред полето. По пътя премина с рев камион с ремарке и едва не отвя камарото, което продължи да се полюшва доста след отминаването му.
В другия край на телефонната линия съквартирантът му Ронан Линч отговори:
— Пропусна часа по световна история. Реших, че вече лежиш мъртъв в някоя канавка.
Ганзи завъртя китката си, за да си погледне часовника. Бе пропуснал много повече от часа по световна история. Беше единайсет часът и вледеняващият мраз на предишната нощ вече изглеждаше като сън. Едно насекомо лежеше размазано върху потната част на кожата му под каишката на часовника и той го блъсна с пръст. Ганзи нямаше голям опит с живота сред природата — бе ходил на къмпинг само веднъж, когато беше много малък. Помнеше, че имаше палатки. Спални чували. И един рейндж роувър, паркиран наблизо, за когато на него и на баща му им писне да се правят на планинари. Но като преживяване онова изобщо не можеше да се сравни с изминалата нощ.
— Сети ли се да водиш записки и заради мен? — попита.
— Не — отговори безразлично Ронан. — Казах ти — реших, че лежиш мъртъв в някоя канавка.
Ганзи издуха боклуците, полепнали по устните му, и намести телефона на ухото си. Ако беше на мястото на Ронан, щеше да се сети да води записки за съквартиранта си.
— Прасето спря — рече. — Ела да ме вземеш!
На пътя се появи един седан и намали, докато минаваше покрай него. Хората вътре го зяпнаха. Ганзи не беше никак неприятен на вид, а и камарото хващаше окото, но това внимание надали се дължеше толкова на красивата гледка, колкото на факта, че едно момче от „Алионби“ е закъсало насред ливадите с безсрамно оранжевата си кола. Ганзи бе пределно наясно, че ако за жителите на градчето Хенриета, щата Вирджиния, имаше нещо по-приятно от това да видят момчетата от „Алионби“ унизени, то бе да видят унизени богатите им родители.
Ронан рече:
— Стига бе, човече!
— Не е като да влизаш в час, нали? И без това обедната почивка наближава — контрира го Ганзи, а после, за протокола, добави: — Моля те!
Ронан млъкна. За доста дълго време. Много го биваше да мълчи — знаеше, че така кара хората да се чувстват неудобно. Но Ганзи вече беше имунизиран срещу това негово мълчание — познаваше го от твърде дълго време, за да се впечатлява. Докато чакаше Ронан да проговори отново, реши да надникне в жабката на колата, за да провери дали няма да намери нещо за хапване. Забеляза парче сушен бут, чийто срок на годност бе изтекъл преди две години. Сигурно си е вървяло с камарото, когато го купи.