— Къде си? — изрече накрая Ронан.
— Точно до табелата на Хенриета на шосе 64. Донеси ми и един бургер. И няколко галона бензин.
Бензинът на колата не беше свършил, но никога не беше излишно да има и още малко.
— Ганзи! — изръмжа с леден тон Ронан.
— Доведи и Адам.
Ронан затвори. Ганзи си съблече пуловера и го хвърли отзад. Тясната задна седалка на камарото буквално се губеше под купчина всевъзможни предмети — учебник по химия, зацапана с фрапучино тетрадка, калъф за сидита с наполовина отворен цип, от който се подаваха няколко голи диска, както и всички неща, с които се бе сдобил през осемнайсетте месеца, откакто живееше в Хенриета. Оръфани и изпомачкани карти, разпечатки от интернет, вечният дневник, фенерче, радиестезична багета — пръчка за търсене на вода и енергийни точки. Когато Ганзи измъкна от тази бъркотия дигиталния си диктофон, от ръката му изпадна една касова бележка за пица (голяма, със салам и авокадо), която след кратък полет безшумно се присъедини към десетината подобни на нея върху седалката, различаващи се само по датата.
През цялата предишна нощ той бе седял пред чудовищно модерната църква на Спасителя, с включен диктофон и наострени уши. Чакаше. Нещо. Атмосферата нямаше нищо общо с магическото. Това вероятно не беше най-доброто място да се опитва да осъществи контакт с бъдещите мъртъвци, но Ганзи бе хранил големи надежди за навечерието на Деня на свети Марко. Не че очакваше да види с очите си мъртвите. Литературата по въпроса изрично подчертаваше, че църковните наблюдатели трябва да притежават „второ зрение“, а Ганзи едва наскоро бе успял да се сдобие с първото, когато си сложи лещи. Просто се бе надявал на…
Нещо. И ето с какво се бе сдобил. Просто не бе напълно сигурен какво точно е това нещо.
Със звукозаписния уред в ръка, Ганзи се отпусна до задната гума и остави колата да го скрие от преминаващите по пътя превозни сродства. От другата страна на мантинелата се простираше раззеленяващо се поле, което достигаше чак до гората. А отвъд нея се издигаше загадъчното синьо било на планината.
Върху прашната предна част на обувката си Ганзи очерта извивката на обещаната линия на свръхестествена енергия, която го бе довела тук. Вятърът, който планината запрати покрай ушите му, звучеше като приглушен вик — не шепот, а силен вик, но идващ от твърде далече, за да бъде чут.
Проблемът бе, че Хенриета определено изглеждаше като място, пълно с магия. Долината сякаш шептеше някакви древни тайни. На Ганзи му бе много по-лесно да повярва, че тези тайни няма да му се дадат лесно, отколкото, че изобщо не съществуват.
Моля те, просто ми подскажи къде си!
Желанието му беше толкова голямо, че чак сърцето го болеше, а невъзможността да обясни тази болка ни най-малко не отнемаше от силата й.
Остроносото като акула беемве на Ронан Линч спря зад камарото. Обикновено лъскавата му черна броня сега бе посипана със зеленикавия прашец на напълващата пролет. Ганзи усети баса на тонколоните още преди да разпознае песента. Когато се изправи, Ронан тъкмо отваряше вратата си. На седалката до него седеше Адам Париш — третият член на четворката, която представляваше най-близкият приятелски кръг на Ганзи. Възелът на вратовръзката на Адам седеше както винаги точно в центъра на деколтето на пуловера му. Една нежна ръка притисна тънкия мобилен телефон на Ронан плътно към ухото му.
През отворената врата на колата Адам и Ганзи си размениха многозначителни погледи. Свитите вежди на Адам питаха: „Откри ли нещо?“, а ококорените очи на Ганзи отговаряха: „Може би“.
С леко смръщено чело Адам намали музиката в колата и каза нещо в телефона.
Ронан трясна вратата на беемвето — той тряскаше всичко след себе си — и се насочи към багажника. После изрече троснато:
— Шибаният ми брат ще ни чака довечера в „Нино“. С Ашли.
— За това ли говори в момента по телефона Адам? — възкликна Ганзи. — И коя е Ашли?
Ронан извади от багажника мръсна туба с бензин, без да полага никакви усилия да я държи далече от дрехите си. И той като Ганзи бе облечен в униформата на „Алионби“, но както му бе обичаят, се стараеше да я поддържа колкото му е възможно по-дискредитираща академията. Вратовръзката му бе завързана по начин, който можеше да се опише най-добре като презрителен, а разнищените краища на ризата му висяха небрежно изпод пуловера му. Усмивката му беше тънка и присмехулна. И ако беемвето му приличаше на акула, то сигурно бе научило този номер от стопанина си.