Виетнамецът го изгледа заплашително.
- Ще те арестуваме, ако не изпълниш нареждането.
- В такъв случай ще се върна обратно - побърза да го увери Кастил. - Какво ще правите с тези мъже?
- Ще ги хванем. А сега тръгвай.
Четиримата виетнамци се върнаха в своя нисан.
- Ще ми помогнете ли да извадя джипа си от канавката? - попита Кастил. Затръшнатите пред погледа му врати бяха достатъчен отговор. - Не? Ами добре.
Покатери се в ленд крузъра си, когато мъжете профучаха покрай него.
- Едуард, надявам се да сте достатъчно далеч от тук - промърмори си той и запали двигателя.
* * *
Чейс напредваше в джунглата.
- Стигнем ли до реката, ще намерим брода и ще се върнем в селото - каза през рамо на Наталия той. - Ще помолим приятелите ти да се погрижат за теб, докато...
Еди осъзна, че момичето не го следва. Не беше паднала, нито пък се беше спряла, за да си поеме дъх; просто стоеше на едно място и се взираше с празен поглед в земята. Цялото ѝ излъчване говореше за пълен срив.
- Какво има? - попита англичанинът. - Какво не е наред?
- Всичко - отвърна германката, гласът ѝ беше изпълнен с мъка. - Нищо не е наред.
- Да, така е. Но трябва да продължим. Не е безопасно да стоим тук.
- Точно това искам да кажа! - проплака Наталия и вдигна глава, за да го дари с отчаян поглед. - Никъде не е безопасно! Поне не за мен. Онзи мъж край реката, който се правеше на мой баща - той работи за американците, нали? - Чейс кимна. - А хората, които ме отвлякоха, са руснаци. Мислиш ли, че ще престанат да ме търсят?
- Ще направя всичко по силите си, за да не те докопат.
- Колко дълго? Седмица? Месец? Година? Смяташ да ми бъдеш бодигард за цял живот ли? - По страните на момичето потекоха сълзи. - Еди, тези типове ще ме намерят където и да отида. Ако вярват, че чрез мен могат да продължат експериментите на дядо ми, никога няма да се откажат. Ще продължат да изпращат хора след мен, докато не получат онова, което желаят... и ще убият всеки, който се опита да ги спре. Ще убият и теб, Еди.
- Може да се пробват - изръмжа Чейс.
- Смяташ, че си непобедим ли? - Пьолтл разпери ръце в умолителен жест. - Те ще дойдат за мен и ще те убият, а след това ще използват кръвта ми, за да изтребят още повече хора. Не искам това да се случи. Аз... аз няма да позволя това да се случи!
- Аз също няма да позволя - настоя англичанинът. - Първото нещо, което трябва да сторим, за да изпълним обещанията си, е да се измъкнем от тук. Хайде.
Еди посегна да я хване за ръката, но Наталия се дръпна.
- Не, няма да позволя някой да умре заради мен. Няма да позволя някой да нарани теб, приятелите ми в селото или който и да било! Не желая да убиваш хора, за да ме защитиш. Дори те да правят... лоши неща. В крайна сметка ще бъдат мъртви заради мен, а аз не мога да живея с подобно бреме. - Гласът ѝ беше спаднал до шепот. - Не трябва да живея.
Чейс разбра значението на думите ѝ, но отказа да го приеме.
- Не казвай това. Все още мога да те измъкна от тук.
Германката поклати глава.
- Не. Тук... тук трябва да свърши всичко. - Наталия се завъртя, за да огледа заобикалящата ги зелена джунгла. - Тук е много красиво, нали? Американците се опитаха да убият това място с „Агент Ориндж“, но всичко израсна отново. Природата се възстановява. - Момичето се обърна към Еди и го погледна със сериозен поглед. - Онова, което дядо ми се е опитал да направи, е било срещу природата. Искал е да я опорочи, да създаде чудовища. Това ще сторят и американците, и руснаците, ако ме докопат. Ще напълнят света с чудовища и ще отровят всичко живо. Има само един начин да ги спрем.
Сега беше ред на Чейс да поклати глава.
- Не, няма.
- Знаеш, че съм права, Еди! - Наталия се приближи до него, още повече сълзи се стичаха по бузите ѝ. - Така или иначе, ще умра млада. Проклятието на дядо ми се е погрижило за това. Но това не означава, че трябва да си отида като майка ми или баба ми. Мога да избера как да си тръгна от този свят. И аз избирам да умра, за да спася други хора. Включително и теб. - Последва дълга пауза, след която германката си пое дълбоко въздух. - Дай ми оръжието.
Чейс я погледна ужасен.
- Няма да ти позволя просто да се гръмнеш!
- Тогава ти трябва да го сториш.
- Не! - възпротиви се англичанинът. - Това е лудост.
Пьолтл размаха гневно ръка към пътя.
- Твоят приятел, белгиецът...
- Хюго.
- Хюго, той беше готов да се жертва, за да се спасим. Ти си готов да се жертваш, за да спасиш мен. Греша ли?
- Не, но има разлика между това, да дадеш живота си, за да защитиш някого, и това, да рискуваш...
- Единствената разлика е в това, колко късмет имаш. Но все някога късметът ще ти изневери. В крайна сметка всички умираме. Това е мястото, на което идва моят ред. - Момичето посочи към заобикалящите ги дървета, гневът ѝ беше заменен от примирение. - Когато умра, изгори тялото ми и няма да остане нищо за тях. Заветът на дядо ми ще бъде погубен.