- Свършил си доста добра работа - каза накрая руснакът. - Не е възможно да се вземе ДНК от толкова изгорено тяло.
- Самият ти спомена преди малко, че всичко трябва да приключи. Е, това слага край на нещата. Наталия не желаеше никой да вземе каквото и да било от нея - нито вие, нито те. - Англичанинът наведе глава. - Просто я оставете на мира. Нека почива в мир.
Другият руснак отново се обади, явно зададе въпрос. Каган го обмисля доста дълго време. Чейс се чувстваше неспокоен от виетнамците, които бяха насочили оръжия към тях, пръстите им бяха на спусъците на калашниците им...
- Нет - каза най-накрая Григори и поклати глава. - Не, ти си прав, както и англичанинът. Лок се провали, а това ще направи за смях Вашингтон, ако се възползваме добре от ситуацията.
- Кучи син! - излая Айвър.
Чейс изпръхтя:
- Да не би да предпочиташ да те убие?
Каган си размени няколко думи с един от виетнамците, след което се обърна отново към Лок:
- Моите сътрудници от виетнамската тайна полиция ще ви отведат в Дананг... за разпит. - От тона на мъжа стана ясно, че няма да бъдат задавани единствено въпроси. - Все още са бесни, че няколко от приятелите им са били убити, когато нападнахте лагера. Мисля, че имат желание да разберат кой е отговорен за това. - Лицевите мускули на Хойт се обтегнаха. - Що се отнася до вас, господин Лок, сигурен съм, че ще ви пуснат да си вървите до няколко дни. След като направят официално оплакване до американския посланик и до ООН.
Изражението на Айвър наподоби това на сънародника му.
- Какво мислите да правите с мен? - попита Еди.
- С теб? Как ти беше името... Чейс? - Англичанинът кимна. - Работата ти тук приключи, господин Чейс. Трябва да си вървиш у дома. Вече няма нищо за теб в тази страна.
Еди погледна покрай него към останките в кладата.
- Има едно нещо, което трябва да направя.
- Какво е то?
- Да я погреба. Няма да оставя тялото ѝ да гние в джунглата. Заслужава повече от това.
Каган кимна.
- Добре. Когато приключиш, трябва да си вървиш. Джунглата е опасно място, особено през нощта, да?
- Забелязах.
Руснакът издаде още заповеди, виетнамците събраха наемниците заедно и ги подкараха под прицела на оръжията си. Каган и помощникът му сториха същото с Лок и Хойт, двамата американци продължаваха гневно да се оплакват. Командирът стигна до края на празното пространство, спря се и се обърна към Чейс.
- Понякога... понякога трябва да вършим лоши неща с добри намерения - каза той. - Но макар да знаеш, че си сторил правилното нещо, едва ли се чувстваш по-добре.
- Не - отговори Еди. - Не се чувствам.
- Тя намери своя мир - продължи Каган и кимна с глава към огъня. - Надявам се някой ден и ти да намериш твоя.
Англичанинът не каза нищо. Руснакът се обърна и последва останалите в недрата на джунглата.
Чейс не помръдна за около минута, изчакваше мъжете да се отдалечат. След това вдигна един голям клон и започна да копае дупка във влажната почва.
* * *
Слънцето почти беше залязло по времето, когато Чейс приключи със задачата си. Ръцете му бяха мръсни от калта, той погледна надолу към творението си, лицето му беше изключително сериозно. Плиткият гроб беше маркиран от неумел кръст - два клона, привързани с тънка лоза. Логичната част на ума му казваше, че маркерът няма да издържи дълго време - условията в джунглата и насекомите щяха да се погрижат за това - но Еди се чувстваше много по-добре, че го беше направил. Това бе най-малкото, което можеше да стори за мъртвата жена, тя заслужаваше някаква форма на възпоменание.
Англичанинът вдигна глава, когато чу далечен, но познат вик.
- Едуард! Едуард, чуваш ли ме?
- Хюго! - провикна се в отговор Чейс. - Тук съм!
Кастил се появи няколко минути по-късно.
- Едуард! - Мъжът се ухили широко, когато видя приятеля си. - Забелязах пушека. Добре ли си?
- Да, добре съм - отвърна Еди и съумя да се усмихне. Двамата мъже се прегърнаха. - Ти как си? В крайна сметка си успял да се измъкнеш, а?
Кастил стисна устни.
- На косъм бях! Хойт щеше да ме убие, ако не се беше появила полицията.
- Дотук с приказките, че никога няма полицаи, когато ти трябват.
- Така е. Доста се изненадах! - Хюго пусна англичанина. - Къде е Наталия? Добре ли е?
Последва дълга пауза, преди Чейс да отговори:
- Не - промълви тихо той. - Тя... не успя.
Еди отстъпи настрани, за да разкрие гроба. Кастил не можеше - или по-скоро не искаше - да повярва на очите си.
- Mon dieu!44 Какво се случи?
- Не ми се говори за това.
- Но... но аз си мислех, че си се измъкнал... - Белгиецът погледна земята и забеляза отпечатъците от стъпки. - Били са тук? Хванали са ви?