- Здравейте - посрещна ги тя с изморена усмивка.
- Здрасти - поздрави я Нина и посочи към листовете с бележки, напечатани и ръчно изписани, разпръснати по цялото ѝ бюро, на което се намираха заедно с лаптопа: те представляваха всяка частичка информация, с която разполагаха за руническия камък. - Намери ли нещо полезно?
- Страхувам се, че не, поне не много - призна си Тува и въздъхна. - Ако можех да прочета само малка част от текста върху втория камък, може да се окаже достатъчно, за да разбера името на реката, изписано върху него, но... - Жената вдигна безпомощно рамене. - Това, с което разполагаме, не е достатъчно.
- Кажи ни какво си намерила - прикани я Нина.
- Всяка нова информация може да ни бъде от полза - добави Каган.
Шведката отново вдигна рамене.
- Ще се опитам. - Тя събра няколко от бележките си и прокара пръст по тях. - Така. Текстът, който видях върху руническия камък в Норвегия, беше почти същият като на другия, с изключение на една част. Смятам, че тя е точно онази, която разкрива на викингите коя река да следват, но аз не разполагах с достатъчно време, за да я прочета както трябва, преди Еди да ни накара да се махнем от мястото.
Скилфингър изгледа англичанина начумерено.
Беше ред на Чейс да вдигне рамене.
- Ако някой - той погледна съпругата си - не беше отишъл да огледа отблизо и не бях принуден да махна бомбата, Хойт и Бъркли нямаше да си тръгнат с камъка.
- Може ли да играем на кой е виновен някой друг път, благодаря? - оплака се Нина нетърпеливо. - Тува, какво успя да разбереш?
- Спомням си, че го нарекли Фярихейм - каза шведката. Тя отвори една карта на Швеция и посочи към точка, приблизително в средата на страната. - Това е стара археологическа местност. Казва се, че от там трябва да се поеме на север - не, да се „преодолее“ Севера, което според мен означава, че трябва да се премине голямо разстояние, докато се стигне до някакви планини.
- Това не ни помага особено - каза Еди.
Цветните контури на картата изобразяваха планинския гръбнак на Скандинавия, планинските вериги на Швеция бяха разположени по границата ѝ с Норвегия.
- Така е, но има нещо, което може да ни е от полза. Не съм напълно сигурна, но мисля, че една от думите, които видях в руните, може да се преведе като „седло“. Навярно става въпрос за староскандинавско име на някоя планина.
- Има ли такава в Швеция, с подобно наименование? - попита Нина.
Тува поклати глава.
- Поне аз не знам да има. - Жената направи знак към лаптопа си. - Направих проучване, доколкото това ми беше възможно, проверих дори базата с данни на АСН, но няма никакво съвпадение.
- Навярно името е описание - предположи Каган. - Навярно става въпрос за планина, която прилича на седло.
Еди се разсмя саркастично.
- Ще е лесно да я намерим. Ще е точно до планината, която прилича на кон.
- Не мисля, че ще е толкова лесно - каза Тува с тънка усмивка на лице. - Вярно е, че викингите често са използвали описателни имена за планините и езерата си. Само да имахме още няколко думи от руните! - Шведката се обърна към Григори. - Каза, че имало рунически камък до ямата на Нова Земя. Какво гласеше преводът?
- Освен превод имаше и снимки - отвърна руснакът, - но вече ги няма.
- Как така? - учуди се Нина.
- Бяха унищожени заедно с проучванията ни за етера по нареждане на Хрушчов. Навярно Айзенхов щеше да си спомни отделни части от написаното върху артефакта, но вече е мъртъв и никой от Отдел 201 не е достатъчно стар, за да го е виждал.
- Не си прав, има още един човек - побърза да добави Еди, което веднага привлече вниманието на съпругата му. - Волков. Дядото на Наталия.
- Да, така е, но той също е мъртъв - отбеляза Каган с пренебрежителен тон.
- Знам, но преди да умре, е написал писмо до съпругата си, в което ѝ е разказал какво е открил.
Лицето на руснака придоби изненадано изражение.
- Написал е писмо? Откъде знаеш това?
- Наталия ми разказа - както и какво е написано на камъка!
Това изказване предизвика наелектризиране на обстановката в стаята.
- Знаеш какво пише на руническия камък? Защо не ни каза това по-рано? - попита Каган.
- Защото си спомних току-що! Тува ме подсети, когато спомена за имената на викингските езера. Наталия ми разказа, че когато викингите напуснали Валхала, отишли до едно от тях.
- Кое е то? - попитаха едновременно Нина и Григори.
- За бога, успокойте се, опитвам се да мисля! Беше преди осем години, а и не бе единственото нещо, което ми беше на главата. Чакайте да си спомня, напуснали са Валхала и са минали по моста от дъга...
- Биврьост - помогна му Тува. - Същото пишеше и на първия камък, като ориентир за пътя към Валхала.