Выбрать главу

- Здравейте - посрещна ги тя с изморена усмивка.

- Здрасти - поздрави я Нина и посочи към листовете с бе­лежки, напечатани и ръчно изписани, разпръснати по цялото ѝ бюро, на което се намираха заедно с лаптопа: те представлява­ха всяка частичка информация, с която разполагаха за руничес­кия камък. - Намери ли нещо полезно?

- Страхувам се, че не, поне не много - призна си Тува и въз­дъхна. - Ако можех да прочета само малка част от текста върху втория камък, може да се окаже достатъчно, за да разбера име­то на реката, изписано върху него, но... - Жената вдигна безпо­мощно рамене. - Това, с което разполагаме, не е достатъчно.

- Кажи ни какво си намерила - прикани я Нина.

- Всяка нова информация може да ни бъде от полза - добави Каган.

Шведката отново вдигна рамене.

- Ще се опитам. - Тя събра няколко от бележките си и про­кара пръст по тях. - Така. Текстът, който видях върху руническия камък в Норвегия, беше почти същият като на другия, с изключение на една част. Смятам, че тя е точно онази, която разкрива на викингите коя река да следват, но аз не разполагах с достатъчно време, за да я прочета както трябва, преди Еди да ни накара да се махнем от мястото.

Скилфингър изгледа англичанина начумерено.

Беше ред на Чейс да вдигне рамене.

- Ако някой - той погледна съпругата си - не беше отишъл да огледа отблизо и не бях принуден да махна бомбата, Хойт и Бъркли нямаше да си тръгнат с камъка.

- Може ли да играем на кой е виновен някой друг път, бла­годаря? - оплака се Нина нетърпеливо. - Тува, какво успя да разбереш?

- Спомням си, че го нарекли Фярихейм - каза шведката. Тя отвори една карта на Швеция и посочи към точка, приблизително в средата на страната. - Това е стара археологическа местност. Казва се, че от там трябва да се поеме на север - не, да се „пре­одолее“ Севера, което според мен означава, че трябва да се пре­мине голямо разстояние, докато се стигне до някакви планини.

- Това не ни помага особено - каза Еди.

Цветните контури на картата изобразяваха планинския гръбнак на Скандинавия, планинските вериги на Швеция бяха разположени по границата ѝ с Норвегия.

- Така е, но има нещо, което може да ни е от полза. Не съм напълно сигурна, но мисля, че една от думите, които видях в руните, може да се преведе като „седло“. Навярно става въпрос за староскандинавско име на някоя планина.

- Има ли такава в Швеция, с подобно наименование? - по­пита Нина.

Тува поклати глава.

- Поне аз не знам да има. - Жената направи знак към лаптопа си. - Направих проучване, доколкото това ми беше възможно, проверих дори базата с данни на АСН, но няма никакво съвпа­дение.

- Навярно името е описание - предположи Каган. - Навярно става въпрос за планина, която прилича на седло.

Еди се разсмя саркастично.

- Ще е лесно да я намерим. Ще е точно до планината, която прилича на кон.

- Не мисля, че ще е толкова лесно - каза Тува с тънка усмив­ка на лице. - Вярно е, че викингите често са използвали опи­сателни имена за планините и езерата си. Само да имахме още няколко думи от руните! - Шведката се обърна към Григори. - Каза, че имало рунически камък до ямата на Нова Земя. Какво гласеше преводът?

- Освен превод имаше и снимки - отвърна руснакът, - но вече ги няма.

- Как така? - учуди се Нина.

- Бяха унищожени заедно с проучванията ни за етера по на­реждане на Хрушчов. Навярно Айзенхов щеше да си спомни отделни части от написаното върху артефакта, но вече е мъртъв и никой от Отдел 201 не е достатъчно стар, за да го е виждал.

- Не си прав, има още един човек - побърза да добави Еди, което веднага привлече вниманието на съпругата му. - Волков. Дядото на Наталия.

- Да, така е, но той също е мъртъв - отбеляза Каган с пренеб­режителен тон.

- Знам, но преди да умре, е написал писмо до съпругата си, в което ѝ е разказал какво е открил.

Лицето на руснака придоби изненадано изражение.

- Написал е писмо? Откъде знаеш това?

- Наталия ми разказа - както и какво е написано на камъка!

Това изказване предизвика наелектризиране на обстановка­та в стаята.

- Знаеш какво пише на руническия камък? Защо не ни каза това по-рано? - попита Каган.

- Защото си спомних току-що! Тува ме подсети, когато спо­мена за имената на викингските езера. Наталия ми разказа, че когато викингите напуснали Валхала, отишли до едно от тях.

- Кое е то? - попитаха едновременно Нина и Григори.

- За бога, успокойте се, опитвам се да мисля! Беше преди осем години, а и не бе единственото нещо, което ми беше на главата. Чакайте да си спомня, напуснали са Валхала и са мина­ли по моста от дъга...

- Биврьост - помогна му Тува. - Същото пишеше и на пър­вия камък, като ориентир за пътя към Валхала.