Шведката се усмихна.
- В „Прозаичната Еда“ обаче огромната златна зала, която крал Гилфи вижда, когато пристига в Асгард, може да е илюзия, създадена, за да го впечатли. Така че няма начин да знам кое е истина и кое не.
- Докато не я намерим - добави Нина. - Ако руническият камък описва реално място, едва ли се намираме далеч от него. Има ли нещо друго, споменато в Едите или в други източници, което може да ни е от полза? Някакъв ориентир?
- Има едно дърво или малка горичка, наречена Гласир - отговори Тува. - Зависи от превода дали дървото е едно, или са много. Но Гласир бележи входа на Валхала. Има спекулации, че е свързан с Игдрасил55, световното дърво, което е ясен.
- Значи, просто трябва да се оглеждаме за такова - каза Еди. - Не че знам как изглежда ясенът. Някой наясно ли е?
Нина и Каган вдигнаха рамене.
- Аз знам - отговори Тува, но побърза да добави: - Поне така мисля.
Чейс се усмихна сардонично.
- Бих го проверил на телефона си, но едва ли имам интернет тук.
- Смятам, че е достатъчно да се оглеждаме за някое дърво, което „не е едно от тези“ - пошегува се Уайлд и посочи към боровете, които ги заобикаляха.
Чейс се ухили и продължи напред. След няколко минути забеляза нещо пред тях.
- Хей хо!
- Да не видя ясен? - попита съпругата му.
- Не, но това се връзва с онова, което Тува каза, не мислиш ли? - На около деветдесет метра от тях гората беше разсечена от замръзнало корито на поток, врязано дълбоко в земята. - Какъв беше преводът? Да следваме някакъв поток до водопада?
Шведката кимна.
- Водата е замръзнала - отбеляза Каган, когато се доближиха до водоема. - В коя посока да тръгнем?
- Не съм експерт - започна Нина с лек сарказъм в гласа си, - но съм напълно сигурна, че водата не тече нагоре. - Тя вдигна поглед към склона, където се намираше източникът на потока. - Ето там.
В далечината между дърветата видяха скалистата стена на урва.
Последваха замръзналия път.
- О, каква красота - каза Тува, когато достигнаха до подножието на урвата.
Наистина имаше водопад тук, но също както и потокът, беше замръзнал, спускащата се вода се бе превърнала в прескачащи се една друга огромни ледени висулки.
Еди беше по-впечатлен от заобикалящите ги скали. Водопадът се бе врязал надълбоко в урвата, образувайки стъпкоподобни слоеве от всяка страна.
- Няма да е много трудно да се покатерим - каза той и се качи на най-ниското ниво. - Ще потърся добър маршрут, след което можете да ме последвате.
Англичанинът започна да се изкачва. Както предвиди, задачата не се оказа особено трудна; имаше няколко места, на които се наложи да се набере, за да стигне до следващото стъпало, често пъшкаше и ругаеше, но не след дълго се озова на върха.
- Така, пътят е сравнително лесен - обяви той. - Внимавайте на онова стъпало, което се намира на половината разстояние до горе. Насъбрал се е доста лед по него.
- Разбрано - каза Нина и започна да се катери. - Какво виждаш от там?
- Безброй бъдещи рафтове за книги. Накъде се предполага, че трябва да вървим?
- Руните казват да отидем на върха - провикна се Тува към него. - Навярно си близо.
- Добре. Ще огледам наоколо.
- Да не се изгубиш - предупреди го съпругата му.
Еди се усмихна, след което изчезна от поглед. Жената продължи да се катери. Отне ѝ повече, отколкото на Чейс, за да достигне върха; подходи изключително внимателно към стъпалото, за което я предупреди съпругът ѝ, но в крайна сметка стъпи на твърда земя без особени проблеми.
Погледна надолу, за да види как се справят Тува и Каган. Руснакът следваше археоложката, раненият му крак почти не го забавяше. От другата им страна потокът си проправяше път през гората, видя и замръзналата река под различен ъгъл. Гледката беше още по-завладяваща от тук, отколкото от каменния мост.
Нина се обърна и установи, че съпругът ѝ се е изгубил от поглед.
- Еди? Къде си?
Приглушената от дърветата светлина правеше проследяването на дирята му доста трудно занимание.
- Тук съм - дойде отговорът от една падина на около петдесет метра от нея. Жената се насочи натам. Чейс се появи, когато достигна до ръба ѝ. - Трябва да хвърлиш едно око на това.
- На кое? - попита съпругата му.
Нямаше нищо необикновено: просторна, подобна на купа падина, с голяма могила в центъра ѝ, а над нея покрити със сняг дървета. Самодоволната усмивка на Еди ѝ подсказваше, че е пропуснала нещо. Тя последва пътеката надолу по склона, като се оглеждаше във всички посоки. Може би имаше отвор в земята или струпани камъни, които някога са били част от сграда? Не можеше да види нищо подобно...
Отговорът се яви пред нея толкова внезапно, че Уайлд не успя да повярва, че го е забелязала толкова късно.