- Почти - отговори Еди.
- Трябва да има нещо, което да сочи пътя за навътре. Помогнете ми да го намерим, моля.
Останалите се присъединиха към шведката в нейното търсене. Съвсем скоро Нина откри нещо в снега, което изглеждаше обещаващо, но едно подритване с ботуша ѝ подсказа, че не е нищо повече от парче дърво. Разочарована, тя продължи да се оглежда около могилата. Ако Валхала наистина беше заровена под нея, навярно представляваше изключително огромна структура: предположи, че дължината на хълмчето беше около деветдесет метра. Не намереха ли маркер, то тогава Еди щеше да се окаже прав - трябваше доста да копаят, за да я отворят...
Американката се доближи до едно дърво, беше иглолистно, а не ясен. Стволът му бе изкривен под ъгъл. Когато стигна до него, разбра защо: земята пропадаше от другата му страна, все едно някой беше изкопал окоп. Нина отиде до ръба му и погледна в него. Някои от коренищата на дървото се бяха подали на местата, където нестабилната почва беше отнесена, но самото дърво го пазеше от по-голямата част от снега.
Макар окопът да беше покрит със замръзнали мъртви листа и частично скрит от бодливи храсти, Уайлд не се заблуждаваше, че с равния си под и гладките си страни се е образувал естествено.
Тъмен отвор с височина около метър и половина и ограден от чепати ясенови корени се спотайваше в края му. Сърцето на Нина препусна.
- Тува! Насам... Мисля, че го открих!
Групата се насочи към нея.
- Това трябва да е! - въодушеви се шведката, скочи на замръзналия детрит56 и надникна в отвора. - Има нещо тук... възможно е да е врата!
- Хей, хей! - развика се Еди, когато жената се запъти да влиза. - Чакай малко!
Скилфингър се спря и го изгледа учудена.
- Какво има?
- Не помниш ли? В зависимост от преводите, има различни имена. Едно от тях е врата... а другото беше смъртоносна бариера! Недей така да връхлиташ вътре.
- Бих го послушала - добави Нина. - Уверили сме се в това по трудния начин. Еди, носиш фенерче, нали?
Чейс слезе в окопа, извади голям фенер от раницата си и го насочи към отвора. Светлината разкри мръсен, потъмнял метал.
- Прилича ми на олово - каза той и разходи лъча по цялата повърхност.
Появиха се още детайли. Препятствието представляваше едната от двойка врати. В оловото беше издълбано грубо изображение на вълк, главата му беше наведена агресивно. Линии от малки отвори преминаваха на височината на главата, корема и коленете върху бариерата.
- Какви са тези? - попита Каган.
- Не знам, но не бих пъхнал пръст в някой от тях, за да разбера. - Еди вкара фенера в една от по-големите вдлъбнатини във вратата и го надигна, за да освети вътрешността ѝ. - Мисля, че са направени от дърво - оловото е само броня. Не мога да видя нищо от другата страна. Блокирано е.
Нина се приближи до него.
- Знаеш ли какво ще пасне на това? Слънчевият компас, който беше инкрустиран в руническия камък, ако го пъхнеш настрани.
- „Когато двете части станат една, те ще отворят смъртоносната порта към Валхала“ - каза Тува.
- Навярно компасът е някакъв ключ. Едва ли е съвпадение, че е със същите размери. Еди, подай ми фенера.
- Внимавай - предупреди я съпругът ѝ, когато ѝ го даде и тя пристъпи по-близо, за да освети отвора. - Може да задействаш нещо.
- Няма да го пипам - увери го Нина и се наведе доколкото ѝ стигаше смелостта, за да надникне през него. Както Еди спомена, бариерата беше направена от огнеупорно дърво, покрито с олово. Но във вътрешността имаше още олово - някакви плочки от всяка страна на пролуката. Изкушението да бутне една от тях, за да види дали се местят, беше голямо, но тя успя да устои. - Мисля, че има някакъв механизъм, но не знам...
Тя беше прекъсната от Каган, който излая „Тихо!“. Руснакът се обърна, изражението на лицето му беше напрегнато.
- Чувам нещо. Мисля, че е самолет!
Останалите застинаха и се заслушаха. Снежната тишина на гората беше навсякъде около тях... но изведнъж бе прекъсната от груб механичен грохот.
Идваше отдалече, но приближаваше.
- Не е самолет - прошепна Нина, опитваше се да установи произхода на летателния апарат. - Прекалено ниско лети.
- Задава се откъм реката - мрачно констатира Чейс. Годините, прекарани сред престрелки и експлозии, бяха направили слуха му не особено чувствителен към високочестотните звуци, но монотонните шумове чуваше добре. Той изскочи от окопа и хукна да бяга по склона обратно към водопада. - Хайде!
Нина и Тува го последваха, Каган подскачаше след тях възможно най-бързо. Групата стигна до върха на урвата и погледна отново към замръзналата река.
Няколко превозни средства прииждаха по нея.