- Успех във Виетнам, Хюго. Пази си главата, става ли?
- Става. - Изражението на белгиеца продължаваше да излъчва разочарование, но този път мъжът преглътна поражението. - Ти също се пази, да? Предпочитам да се крия от куршуми, отколкото от адвокати!
- Така е. Поне докато се криеш от куршумите, имаш възможност да отвърнеш на огъня. - Последва ново ръкостискане, двамата мъже се бяха ухилили, след което Чейс се обърна към Мак. - Пак ще се видим.
- Бори се до края, Еди - отвърна шотландецът.
- Винаги така правя. - Двамата се ръкуваха, след което Чейс си тръгна, завръщайки се в тежката градска жега.
Едва беше стигнал до ъгъла на къщата на Мак и унинието се намести отново отгоре му като черен облак. Предложението на Кастил се беше появило от нищото, но - Еди продължаваше да си повтаря - сега не беше най-подходящият момент, за да го приеме, макар че то му даваше възможност да се занимава с нещо. Дали една спасителна мисия в джунглата щеше да е по- лоша от това, да стои самотен в мизерния си апартамент?
Тази мисъл се завръщаше през цялото време на двете му автобусни пътешествия, които трябваше да направи, за да се върне в резиденцията си. На прага го чакаше поща, но всяка надежда, че сред нея може да има покана за интервю за работа, бързо беше попарена; всичко бе боклук. Еди потъна в самотния си фотьойл. Апартаментът беше по-задушен от всякога, но шумотевицата от трафика навън му подсказа, че ако отвори прозореца, ще се сблъска с други неприятни последици.
- Мамка му - промърмори англичанинът.
Няколко минути се взира с празен поглед в стаята. Не очакваше животът му да се преобърне така, след като напусна САС. Тогава беше младоженец и лудо влюбен; сега имаше цяла маса, пълна с бракоразводни документи, и чувства към София, на които тя не отвръщаше...
Клиф Ричард се разнесе тихичко от телефона му. Като стана въпрос за дявола.
Еди отвори апарата.
- Здрасти, Соф. - Някъде там в дъното на душата си се надяваше да чуе гласа ѝ отново. Може би тонът й щеше да е променен, може би тя щеше да иска да се помирят...
Тази надежда бързо беше набучена на кол.
- Еди - започна София, кристалният ѝ акцент беше изпълнен с нетърпение и презрение. - Къде, да те вземат мътните, беше? Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб.
- Бях си изключил телефона - отвърна Чейс. - Получих... предложение за работа.
Жената показа незаинтересуваността си.
- Искам да поговорим. Можеш ли да дойдеш до къщата ми?
- Не знам адреса, Соф - отвърна Еди. - Дали е някъде близо до нашата къща?
Очакваше саркастичен отговор, но получи единствено гневно изпръхтяване.
- Много добре знаеш къде се намирам. Ела възможно най- бързо.
- Това може да отнеме известно време, тъй като вече нямам кола.
- Вземи си такси.
Еди не успя да потисне раздразнението си.
- Да не е станал пожар, София! Предполагам, забрави времената, когато татенцето те отряза. Помниш ли, когато нямаше никакви пари? Когато кредитните ти карти не служеха за нищо друго, освен да си правиш вятър с тях? Не мога просто да скоча в някое такси и да се возя до Челси. Не. Мога. Да. Си. Го. Позволя. Чаткаш ли?
Последва ново изпръхтяване, този път изпълнено с неприкрита неприязън.
- Добре. Ако това ще помогне, аз ще дойда при теб. Къде се намираш?
Еди ѝ продиктува адреса си, след което затвори телефона с гневен жест.
- Мааааамка му - изръмжа той и разтри челото си.
София пристигна двайсет минути по-късно; като се имаше предвид лондонският трафик, Чейс предположи, че жената е карала през градските плетеници със скорост, подходяща за Формула 1. Не искаше да ѝ дава допълнително амуниции, затова я посрещна на улицата, вместо да я покани в мрачния си апартамент.
- Готина кола - изсумтя Еди, когато видя какво беше паркирано на двойните жълти линии, аварийните светлини на автомобила бяха пуснати. - Кой Чичко Паричко ти я купи?
- Не го познаваш - отвърна му София и хвърли бегъл поглед през слънчевите си очила на чисто новото мазерати купе, преди да присвие начервисаните си устни, когато огледа околността. - Значи, тук живееш? Не съм впечатлена.
- Не мога да кажа, че аз съм, но нуждата повелява. Какво искаш?
Жената свали слънчевите си очила и развя дългата си черна коса.
- Моите адвокати ми казаха, че все още не си отговорил на последното им писмо. Помислих си, че ако разговаряме лично, това ще ти помогне да забързаш нещата.
- Не съм отговорил на писмото им, защото не съм съгласен с него. Искаш от мен да заявя нещо, което не е истина. Не аз спя с който ми падне.
София оголи зъби.
- Вече минахме през това, Еди. Ще е много по-лесно за всички ни, ако просто склониш и най-накрая приключим с развода.