* * *
- Уха! - измуча Хойт и прикри очите си, за да ги предпази от разлетелите се камъчета, тъмен облак пушек изригна от входа на могилата. Над нея едно ясеново дърво се олюля, преди да падне със зловещо изтрещяване. Другите ясени също се сгромолясваха, когато целият връх на хълмчето се продъни. - По дяволите! Цялата могила пропадна.
Лок наблюдаваше случващото се отдалеч, наемниците му охраняваха вързаната с белезници Нина и Тува зад него.
- Не мисля, че някой ще успее да се измъкне от там. А и съм сигурен, че никой няма да открие руническите камъни, преди да стигнем до Бафинова земя.
Уайлд наблюдаваше случващото се, ужасена. От сърцето на пропадналата могила се заиздига пушек.
- Боже господи! Еди...
Лок се обърна към нея с противна усмивка на лицето.
- Мога единствено да изразя съболезнованията си, доктор Уайлд. Но... - продължи мъжът, когато видя, че жената се разгневи - ...някак си всичко ми се струва много логично. Валхала е последният дом за воините герои, а ако не друго, то Чейс беше точно такъв.
- Отдаваш му прекалено голяма чест - заяви Хойт, когато се присъедини към тях. - Пичът беше пълен задник.
Нина го изгледа с омраза, но беше толкова разгневена и покрусена, че не успя да каже нищо.
- Слушайте - обърна се Лок към хората си, - качвайте се по автомобилите. Доктор Скилфингър, надявам се, нямате проблеми с дългите пътувания, защото веднага се захващате с преводите на руните. В противен случай доктор Уайлд ще се присъедини към съпруга си в страната на почетените мъртъвци.
- Ти си чудовище! - изръмжа насреща му Тува. - Нина, толкова съжалявам.
Американката беше прекалено завладяна от емоциите си, за да може да отговори. Всичко, което можеше да стори, беше да погледне назад към останките от Валхала, когато наемниците я поведоха през заснежената гора.
28.
Сред развалините нямаше нищо друго освен мрак. Беше настъпила тишина, воят на пламъците бе потушен от тоновете земна маса. Всичко беше застинало, не се забелязваше движение, нито звук...
- Гръм и мълнии!
Еди се поизправи и изтупа от себе си пръст и дървени отломки. Главата му туптеше там, където една част от тавана го беше ударила, а по цялото си тяло бе събрал чисто нова колекция от синини и натъртвания. Но все пак беше жив.
Не виждаше нищо. За момент го обзе паника при мисълта, че е ослепял, но бързо се отърси от нея, когато осъзна, че просто е изгубил фенера си. Клекна и започна да рови в пръстта с ръце и съвсем скоро откри пластмасовото уредче, но счупеното стъкло му подсказа, че няма да може да го използва повече.
Въздухът беше толкова изпълнен с прах, че беше спекъл устните му.
- Каган? - повика той и едва се удържа да не се закашля. - Къде си?
- Тук съм - изграчи руснакът някъде отдясно.
- Добре ли си?
Не последва отговор, докато другият мъж не се изправи и не изсумтя.
- Не съм по-зле, отколкото бях - заключи той.
- Това май е най-доброто, на което можем да се надяваме. Бъркли?
- Чейс? - дойде треперливият отговор от мрака. - О, господи, в капан сме! Сигурно целият таван е пропаднал! Въздух... няма да имаме достатъчно въздух!
- Не се подмокряй още - каза му Еди и затвори очите си за няколко секунди, преди да ги отвори отново. Бавно огледа мястото и различи някакви неясни форми. - Намираме се в срутения проход, който намерихме на влизане тук.
- Това как ни помага? По-скоро значи, че сме двойно затворени!
- Ако можех да те видя, щях да те напляскам - отвърна Чейс с въздишка и предпазливо пристъпи към приглушената светлина. - Имаше един мъртъв орел; щом той е влязъл тук, значи, някъде има изход. Просто трябва да го намерим. - Усети под краката си, че каменните плочи отстъпват на пръстта; беше стигнал до мястото, където таванът се беше срутил. Светлината идваше от горе, слаба сиво-синя вълна, която беше филтрирана през сняг. - Мисля, че го виждам.
Англичанинът се закатери към върха на изкуствения склон.
Наистина имаше дупка, както си беше помислил. Бе широка по-малко от трийсет сантиметра, но когато очите му привикнаха, видя, че страните ѝ не бяха особено стабилни. Той опита да я поразтвори. Няколко малки камъка се отделиха, но по-голямата част от почвата беше замръзнала.
- Предполагам, че никой от вас не си е донесъл брадва?
- Не можеш ли да преминеш? - попита Бъркли, който отново беше обезпокоен.
- Навярно ще успея, но ще отнеме известно време. - Мисълта, че всяка минута, прекарана във Валхала, го отдалечаваше от Нина и Тува, постоянно тормозеше ума му. - Подай ми фенера, може би ще успея да изровя... Не, чакай, забрави - каза Еди и бръкна в палтото си. - Разполагам с нещо по-добро.