Полетът от Лондон до Хошимин беше отнел повече от дванайсет часа, след което той и партньорът му се качиха на чартърен самолет до крайбрежния град Дананг, който се намираше на повече от осемстотин километра на север. Макар да се беше възползвал от всяка подходяща възможност да поспи, все още беше изморен.
Вентилаторът не ги заливаше с леденостудени вълни, но правеше достатъчно течение, за да раздвижи тропическата жега - която се завърна с пълна сила, когато Чейс и Кастил напуснаха стаята. Не за първи път Еди беше подложен на подобни условия, но тежката, влажна атмосфера бе далеч от приятна. Белгиецът също се мръщеше и попиваше врата си с носна кърпичка.
- Нямам нищо против малко жега - оплака се той, - но това? Ъгх!
- А аз си мислех, че Лондон е задушен - съгласи се Чейс, когато стигнаха до асансьора. Изчакаха древното устройство да достигне етажа им с голяма порция ръмжене, качиха се в кабината му и се насочиха към петия етаж. Поеха по друг задушен коридор. От разстоянието между вратите Чейс си направи извода, че на това ниво се намират апартаменти, а не обикновени стаи. Спряха се на третата врата, Кастил почука. Един глас от вътре им каза да влязат.
Хладният въздух, който посрещна Еди, когато пристъпи прага на помещението, беше добре дошъл. Оказа се прав, че това е апартамент, а с допълнителното място вървеше и климатик. Англичанинът веднага огледа стаята: тя разполагаше с още два изхода и няколко френски прозореца на балкона, които гледаха към пристанището. Имаше петима мъже в нея. Оръжия не се виждаха, но от преценяващите го погледи можеше да си направи извода, че поне четирима от присъстващите са били в армията.
Чейс разпозна единия от мъжете, беше го срещал за кратко преди няколко години: Хал Съливан, бивш полковник от новозеландския САС (НЗСАС). Макар да беше преминал шейсетте си години, Съливан продължаваше да бъде внушителна и заплашителна фигура. Беше висок над метър и осемдесет, с едрото телосложение на човек, който спортува всеки ден, и напълно плешив - което караше посивелия му във формата на кормило за велосипед мустак да изпъква още повече. Загорялата му кожа беше с цвят и вид на орех.
- Хюго, друже - посрещна ги той. - Радвам се да те видя. Заповядайте. - Мъжът разтърси ръката на Кастил, след което се обърна към спътника му. - А ти трябва да си Еди Чейс.
- Трябва - отвърна англичанинът и подаде ръка на Съливан. Мъжът я пое, хватката му беше толкова силна, че Еди си помисли, че може да му счупи ръката, ако пожелаеше да стори това.
- Мак ми е разказвал много добри неща за теб, което за мен е повече дори и от кралска препоръка. Радвам се, че се присъедини към нас. - Съливан пусна ръката на Чейс и посочи към другите мъже в помещението: - Това е останалата част от екипа. Джон Ломакс - късо подстриган, брадат човек, Фернандо Риос - индивид с гъсти черни вежди, който лочеше кока-кола от кутийка, и Карл Хойт.
Хойт беше най-високият мъж в стаята, бе по-скоро жилав, отколкото мускулест, с кокалести, силно хлътнали бузи. От стиснатите му устни се подаваше ръчно сгъната цигара.
- Добре дошли в бандата - каза той, акцентът му беше американски.
Чейс и Кастил поздравиха групичката, след което Съливан им направи знак да седнат, а самият той застана до последния мъж в помещението.
- Това е нашият клиент: Айвър Лок. Господин Лок, бихте ли ни запознали със ситуацията?
Лок имаше добре оформена козя брадичка, носеше шити по поръчка костюм и риза и единственият му отговор към жегата беше едно разкопчано копче. Чейс предположи, че е на около четиресет, от гладката му кожа и зализаната му назад кестенява коса можеше да си направи изводът, че е адвокат или бизнесмен. Също като при Ломакс и Хойт, акцентът му подсказваше, че е американец.
- Добър ден, господа - започна той. - Нека ви запозная с малко история: съществува благотворителна организация, на име „Ейд Сон Лимит“, която обикаля страните от Третия свят и осигурява безплатна медицинска помощ за бедните. Един от екипите им работи във Виетнам. Преди два дни - мъжът се приведе напред, изражението му се напрегна - членовете на групата са били взети за заложници от бандити, които оперират в джунглата до границата на Лаос, на около осемдесет километра западно от тук. Местните власти са... безполезни. Затова се свързах с господин Съливан, с молба той да организира бързото им освобождаване.
- Знам, че казвайки това, действам против собствените си икономически интереси, тъй като нямаше да сме ви нужни - започна Ломакс, - но защо не отидохте в американското посолство и не ги накарахте да окажат натиск на виетнамското правителство?