- Млъквай, назад! - беше единственият отговор на мъжа с пистолета. Зад него двамата му спътници бяха успели да натикат съпротивляващата се историчка в колата. Все още с вдигнато оръжие последният от тримата се затича и се качи отзад в автомобила. Преди да има възможност да затвори дори вратата, аудито се изстреля напред, гумите му разхвърляха сняг откъдето минеха.
Еди хукна да бяга след него, но знаеше, че никога няма да успее да го догони. Моделът S4 беше със задвижване на четирите колела и за него не беше никакъв проблем да прави добро сцепление дори и на покрит със сняг път. Англичанинът се огледа за някоя кола, която можеше да използва за преследване на похитителите...
Единственото приближаващо превозно средство не беше онова, което си представяше той.
- Трябва да се шегуваш с мен - промърмори си под мустак и огледа другата страна на булеварда за нещо, каквото и да е. Но късметът му изневеряваше.
Нямаше избор. Излезе на улицата и започна да маха енергично на шофьора да спре.
Нина беше извадила айфона си, за да уведоми полицията, но забеляза, че другите хора на площада вече бяха сторили това. Тя се затича след съпруга си. За неин ужас, осъзна, че той има намерение да преследва нападателите - страхът ѝ се увеличи още повече, когато разбра какво цели в момента.
- Еди, какво правиш?
- Ще тръгна след тях! - отвърна ѝ Чейс, крещейки, и извади уплашения шофьор - който беше млад мъж с очила с дебели рамки и няколко слоя маркови дрехи - от автомобила му.
- Надявам се, говориш английски - започна Еди, - защото се нуждая от колата ти.
- Това не е кола - възпротиви се Нина, когато стигна до него. - Това е карт за голф!
Всъщност автомобилът беше „Рено Туизи“, мъничко електрическо превозно средство с футуристичен дизайн - отворено от двете страни тяло, което приличаше на спасителна капсула. Разполагаше само с две места - това на шофьора и съвсем ограничено място за един пътник, точно зад първото.
- Само това имаме - настоя Еди. Собственикът на колата възрази срещу действията на англичанина, но Чейс просто го избута настрани. - Съжалявам, Бьорн. Обади се в полицията. Полис, полицаи? Както там ги наричате на шведски!
Нина вече се промъкваше в тясното пространство, предназначено за един пътник.
- Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да ме зарежеш тук? - каза тя, предвиждайки реакцията на съпруга си.
- Не, вече съм се научил.
Чейс се намести на шофьорското място и без да обръща повече внимание на крякането на собственика на автомобила, настъпи педала на газта.
Малката електрическа кола не реагира със скоростта на ферари, но определено беше по-добре, отколкото да тича. Еди видя автомобила на похитителите да се изгубва надолу по булеварда. Натисна педала на газта, доколкото това беше възможно, и започна преследването.
6.
Виетнам
- Добре дошли в джунглата17! - запя си фалшиво Чейс, когато наемниците пристигнаха на мястото. Намираха се на около осемдесет километра от Дананг, местната свръзка на Съливан ги беше откарала от града до отправната им точка с един остарял минибус „Фолксваген“. Пътят, по който пътуваха, беше отбелязан на картата като главна магистрала, но според Чейс не беше нищо повече от селско платно в Англия. Поне се оказа павиран, което направи пътешествието им сравнително прилично - макар виетнамската пътна дисциплина да беше много по-лоша от коя да е в Европа.
Минибусът беше поел на юг от магистралата по един черен път, който минаваше през някакво малко село, от което се стигаше до необработвана селска земя, водеща първо до шубрак, а след това и до истинската джунгла. Веднъж навлезли във влажните гори, пътят се изгуби изцяло. След като огледаха района, за да се уверят, че не са наблюдавани, екипът се въоръжи с оборудването на Блуи. Оръжията бяха АК-47, със сигурност датираха от времето на Виетнамската война, но Чейс осъзна, че австралиецът е верен на думата си. Автоматите бяха в добро и изправно състояние.
Останалата част от оборудването също беше наред. Когато всички се въоръжиха, фолксвагенът ги остави и се насочи на север. Хойт го гледаше как се оттегля, докато си палеше цигара. Съливан погледна някаква карта и посочи на мъжете накъде трябва да поемат.
- Ако информацията ни е точна - започна новозеландецът и застана начело на групата - трябва да вървим пет или шест километра, преди да стигнем до района, в който оперират бандитите. Но дотогава си отваряйте очите, става ли? Не искам да попаднем на часови.
- Ако бурята ни застигне, ще ни е много трудно да ги забележим - отбеляза Кастил.