Еди изгони мисълта от главата си и се съсредоточи върху тътрещия се часови, чакаше го да се скрие зад дърветата, преди да действа. Маршрутът на пазача беше ясен, калта, осеяна със стъпките на мъжа, говореше достатъчно. Чейс вдигна глава, за да се увери, че бандитът продължава да се отдалечава, скочи на крака и се размърда, като се опитваше да оставя следи далеч от пътеката на патрула. След малко отново се просна на земята и продължи да напредва.
Движеше се бавно и внимателно, отне му пет минути, за да стигне до лагера. Надникна над един изгнил дънер. Видя шест палатки - пет малки и една голяма, като две от малките тъмнееха. Барабаненето на капките върху платнищата не му попречи да чуе тихите разговори, които се водеха в укритията. Сенките се движеха върху някои от палатките в подобие на странен магически фенер.
Чейс не помръдваше, изучаваше района. В трите малки укрития имаше поне шест души, плюс онези, които се намираха в двете неосветени. Голямата палатка беше трудна за преценка, но мъжът предположи, че в нея няма да се намират по-малко от шест души. Ако хуманитарните работници бяха в нея, това означаваше, че трябва да се справят с поне девет бандити, за да я превземат: шест в малките палатки, един, който вероятно пазеше пленниците, и двама часови.
Също така не трябваше да изключва и мистериозната барака. Със сигурност не беше останала от войната. Имаше формата на куб, всяка от страните ѝ бе около четири метра и половина, беше издигната от земята на подпори, които приличаха на хеликоптерни шейни. Прозорчето, което беше видял по-рано, се оказа, че се намира на врата, от другата му страна имаше вертикални щори. На покрива беше инсталирана сателитна чиния и дори през шума от поройния дъжд и силния вятър можеше да чуе работещия генератор. Лагерът беше нещо повече от обикновено укритие.
Вниманието на Чейс беше привлечено от ново раздвижване. Предната част на една от малките палатки се отвори и от нея излезе някакъв мъж, той прибяга до едно от двете неосветени укрития. Каза нещо на виетнамски. След няколко секунди палатката се освети и някой отговори.
В такъв случай враговете бяха поне десет, но Еди забеляза и нещо друго - този мъж също беше въоръжен с АКС-74У. Едно такова оръжие можеше да мине за случайност, но две? Не, нямаше начин. Освен ако някой не ги беше раздал на бандитите...
Или тези хора въобще не бяха бандити.
Мъжът приключи разговора с партньора си и се върна в своята палатка. Чейс остана на мястото си доста дълго време, преди отново да започне да се движи. Каквото и да се случваше на това място, той имаше цел: трябваше да локализира пленниците. Преодоля дънера и запълзя към голямата палатка.
Тя имаше две полиетиленови прозорчета от най-близката до Еди страна. Англичанинът се промъкна до тях и надникна през прозрачната пластмаса.
Вътре се намираха няколко закачулени фигури, ръцете им бяха вързани зад гърбовете, някои седяха, други лежаха върху одеяла, не помръдваха. Това бяха хуманитарните работници. Един виетнамец стоеше на малко столче до входа, а в другия край на палатката имаше втори пазач. И двамата бяха въоръжени с АКС-74У.
Чейс преброи пленниците. Бяха седем. Къде ли се намираше осмият в такъв случай?
Звукът от генератора му предложи една възможност.
Чейс отново залегна в тревата и започна да пълзи в кръг около лагера към бараката. Беше изминал две-трети от разстоянието, когато ново раздвижване го накара да замръзне. Трима мъже излязоха от палатката и се насочиха към мистериозната постройка. Всички носеха найлонови пончота и шапки, но не широкополи като на бандитите, а бейзболни. Главите им бяха наведени и вървяха с гръб към Еди, така че той не успя да види лицата им.
За сметка на това чуваше какво си говорят. Определено разговорът им не беше на виетнамски.
Руснаци ли бяха? Чейс знаеше само няколко фрази от този език, но акцентът и произношението му се сториха такива. Какво, да го вземат мътните, търсеха те тук?
Фигурите стигнаха до бараката и влязоха в нея. Еди видя малка част от вътрешността на помещението, но бялата боя и неръждаемата стомана не му подсказаха абсолютно нищо. Той се приближи още повече. След няколко минути вратата се отвори отново и тримата мъже излязоха. Този път Чейс видя лицата им. Определено не бяха виетнамци.
Единият от тях беше в средата на петдесетте и с червеникава брада, другият бе едър човек с неумело поддържан тънък мустак, в края на двайсетте си години. Той беше потънал в разговор с третия руснак. Еди не разбираше какво си говорят, но едно нещо му стана пределно ясно от държанието им: последният мъж беше шефът. Той бе и най-високият от тримата, изглеждаше на възрастта на Чейс, в началото на трийсетте си, с триъгълна форма на лицето и със строг, бледен поглед, който завъртя пренебрежително при предложението на по-младия си спътник. Уплашен, мустакатият мъж потъна в неловко мълчание.