Засега двамата с Еди бяха напълно свободни хора и можеха да продължат с работата си... или поне тя можеше. Лаптопът ѝ беше свързан с базата данни на АСН и Нина претърсваше за някаква информация, която да ѝ подскаже защо руснаците искаха да откраднат руническия камък и да отвлекат една историчка. Подобно проучване не беше най-силната страна на Чейс, затова тя се бе заела със задачата.
Като се замисли за него, къде беше той? Бе толкова погълната от работата си, че чак сега осъзна, че съпругът ѝ е напуснал хотелския апартамент. Опита се да му се обади по телефона, но единственият отговор беше гласовата поща.
Навярно просто беше забравил да го включи, но фактът, че бе излязъл, без да ѝ каже къде отива - без дори да ѝ каже „чао“ - я обезпокои. Отново се върна към работата си, но мисълта продължи да я гложди.
Няколко минути по-късно телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна дисплея му, но не беше Еди.
- Ало?
- Здравей, Нина? - беше Тува. - Добре ли си?
- Аз трябва да те питам това.
- Аз съм супер, благодаря ти. Притеснявам се за теб и Еди. Обясних на Министерството на правосъдието, че вие просто се опитвахте да ме спасите, но...
- Всичко е наред - прекъсна я Нина, не искаше да възобновява спомена за дипломатическите спорове. - У вас ли си?
- Да... а отвън има полицейска кола, в случай че похитителите се опитат да ме отвлекат отново.
- Това е добре. - Макар Тува да звучеше спокойна, Нина усещаше стреса в гласа ѝ. За съжаление, това ѝ беше до болка познато чувство, от личния ѝ горчив опит. - Какво мога да направя за теб?
- Опитвах се, ах, да се отърся от онова, което се случи, като се съсредоточа върху работата си.
- Разбирам те напълно - отвърна ѝ Нина с огромна доза черен хумор.
- Да... казах, че съм вдъхновена от работата ти, но не очаквах да преживея същото, което и ти! Стига ми да си стоя в кабинета или в лабораторията. След като ми каза, че ще погледнеш отново всичката информация за Валхалския рунически камък, реших да сторя същото и да направя някои допълнителни проучвания. Относно следата в руните за местонахождението на втория камък.
- Ти смяташ, че се намира на дъното на някакво езеро, нали?
- Да, така мислех, преди да възобновя проучванията си. До момента смятах, че няма никакъв смисъл да го правя. Сега обаче, след като разгледах отново нещата, имам усещането, че се приближих още повече до точното му местонахождение. Изумително е как лошите събития могат да стимулират ума на човек. - Жената направи вял опит да се засмее. - За съжаление, нямам достъп до информацията, която може да ми помогне да потвърдя, че съм права - поне не и лесен такъв, искам да кажа. Трябва да се ровя в архивите, а това ще отнеме време.
- Каква информация точно ти трябва?
- Предимно стари карти. Такива на Норвегия - не само от времето на викингите, но също и век-два преди него.
- Базата с данни на АСН би трябвало да разполага с подобни материали. Имам достъп до нея от лаптопа си. Можеш да използваш всичко, от което имаш нужда.
Тува прозвуча едновременно изненадана и доволна от предложението:
- О, супер! Мога да донеса бележките си в хотела.
- Не, недей, ние ще дойдем при теб - настоя Нина. - Ченгетата те държат под око... а и ако трябва да съм честна, вече не ми се стои на едно място. Кажи ми адреса си. - Шведката го каза и Уайлд го записа. - Добре, съвсем скоро ще дойдем.
Двете жени си казаха „довиждане“ и американката се опита да се обади отново на съпруга си. Пак нямаше отговор.
- По дяволите, Еди! - измърмори тя и върза червената си коса на конска опашка, след което събра бележките и лаптопа и ги прибра в чантата си. Тъкмо щеше да си вземе палтото, когато вратата се отвори. - Еди, ти ли си?
- Не, аз съм руски похитител - отвърна ѝ той. - Ти кого очакваше? - Мъжът влезе в апартамента, един цветен шал висеше през врата му, за да прикрие съсипаното му яке, а ботушите му бяха подгизнали от снега навън. Носеше някакъв предмет, около двайсет сантиметра дълъг и увит в кафяв хартиен плик.