- Опасявам се, че си права. Той е сметнал, че текстът върху руническия камък е обикновен мит, и вместо на него се е съсредоточил върху важните от историческа гледна точка археологически открития. Също така не е разполагал с много време за работа - макар мястото да е открито няколко години по-рано, едва когато строежът на язовира е бил завършван, Енберг е успял да организира разкопки. Той и хората му са работили до последно, докато водата не ги е достигнала.
- Няма нищо по-стимулиращо от крайните срокове. - Нина се върна на картата. - Това означава, че руническият камък е все още някъде там, на дъното на езерото. Знаеш ли къде се намира мястото, за което говорим?
- Имам някаква основна идея - призна си Тува. - Езерото е много дълго, почти трийсет километра. Много от ориентирите, които Енберг е отбелязал, също се намират под водата и не са посочени на съвременните карти. Затова исках да проверя в архивите, да видя дали старите ги обозначават. С тях мога да открия мястото с много голяма точност.
Нина извади лаптопа си.
- Мисля, че мога да ти помогна с този проблем. Само ми дай паролата за безжичния си интернет и ще видя какво мога да намеря в базата данни на АСН.
- Не че това ще промени нещо - намеси се Еди, звучеше пресилено презрително. - Камъкът е на дъното на езеро. Шансовете да успеем да го изровим от там клонят към нула.
- „Клонят към нула“ не е същото като „са нула“ - контрира Уайлд. - Хората, които откраднаха Валхалския камък и се опитаха да отвлекат Тува, определено искат да се сдобият с втория камък, за да открият Валхала. Ако са твърдо решени да сторят това, малко вода няма да ги спре. Мисля, че работата на АСН е да им попречи подобно нещо да се случи. Не е ли така? - Жената преднамерено вложи предизвикателство в тона си, за да види реакцията на съпруга си.
Еди просто сви рамене.
- Както казах, камъкът се намира на дъното на езеро. Дори да откриете точното му местонахождение, остава проблемът как ще го изровим от там.
Нина се усмихна.
- Не е задължително да е проблем. Познавам точния човек, на когото да се обадя...
10.
Виетнам
Болката и натъртванията върнаха Чейс в съзнание. Той се опита да се раздвижи. Изгарящото усещане в мускулите му го накара да изстене, ребрата и бедрата му бяха поели удара и доколкото можеше да прецени, нямаше нищо счупено в тялото му.
Еди отвори очи... и веднага ги затвори, когато дъждовните капки ги нападнаха.
- Ох, мамка му! - промърмори англичанинът, раздразнен и облекчен едновременно. Ако водата в очите му беше най-голямата му тревога, то тогава едва ли бе толкова лошо ранен.
Чейс завъртя главата си и отново се опита да разтвори клепачи... Не видя нищо. Обзе го моментна паника: ослепял ли беше? Не, забеляза много слаба светлина; сиянието на Луната проникваше едва през гъстите облаци над главата му. Храсти и дървета постепенно приемаха призрачни форми пред погледа му. Къде се намираше? Гора ли беше това? Не, джунгла...
Веднага си припомни всичко и застана нащрек. Намираше се във Виетнам - бягаше с Наталия на ръце, но една рускиня го беше настигнала. След това калното свлачище ги повлече през ръба на скалата...
- Наталия! - Чейс се изправи в седнало положение и нова порция болка сряза ребрата му. Не получи отговор. Огледа се наоколо. Една бледа фигура лежеше наблизо: беше младата блондинка в своята бяла болнична пижама. Повика я отново по име. Пак не получи отговор. Тъкмо щеше да проверява дали е все още жива, когато се сети, че не бяха сами.
Рускинята...
Видя още една просната в калната земя фигура, на около три метра от него. Дори в мрака осъзна, че тя вече не представлява заплаха. Под врата на жената забеляза мокър камък, главата ѝ се беше изкривила под неестествен ъгъл.
Еди запълзя през калта към Наталия. Намери пулс - беше слаб, но стабилен. Момичето продължаваше да е в безсъзнание, навярно заради наркотиците, които ѝ бяха давали, или в резултат на падането. Нейното приземяване определено бе било по-леко от неговото; тъпата болка в гърдите му подсказа, че е изиграл ролята на възглавница, когато се озоваха тук.
Чейс погледна нагоре, за да прецени от каква височина бяха паднали. Склонът не беше напълно вертикален, той бе направил няколко стъпки по него, преди да бъде повлечен от прииждащата кал. Не виждаше добре джунглата на върха - дали беше на десетина метра? Петнайсет? Нямаше да е лесно за когото и да било да се движи, независимо дали нагоре, или надолу, в този мрак и при тези хлъзгави условия.
Това не означаваше, че с Наталия се намират в безопасност. Бурята беше надвикана от крясъци, идващи някъде над тях. Дали бяха на руски, или виетнамски, не можеше да каже, но едно нещо беше сигурно - преследвачите им приближаваха. Един лъч светлина се появи над ръба на склона като някакъв крайбрежен фар.