Чейс отиде при мъртвата жена. Къде ли беше оръжието ѝ? Огледа земята наоколо за издайнически метални проблясъци, но видя единствено кал и камъни.
Нямаше време да разширява търсенето. Върна се при Пьолтл, изправи я до седнало положение и ѝ удари няколко леки шамарчета по бузата.
- Наталия! Будна ли си, можеш ли да ме чуеш?
За първи път момичето реагира и отговори нещо шепнешком. Англичанинът се наведе по-близо до нея, за да я чуе, но познанията му на родния език на Пьолтл бяха прекалено повърхностни, за да разбере какво казва тя.
- Името ми е Еди. Баща ти ме прати, за да те спася - обясни ѝ той, като се надяваше английският й да е по-добър от неговия немски. - Трябва да се измъкнем от тук.
Момичето заговори отново с немощен глас:
- Mein Vater... баща ми? - Клепачите ѝ потрепериха, когато се опита да съсредоточи погледа си върху мъжа, който я държеше в ръцете си.
- Да. Можеш ли да вървиш?
Наталия направи опит да се раздвижи, но нямаше никаква сила в тялото ѝ.
- Nein, не, аз... - Имаше и още, но то се изгуби под прага на чуваемост.
- Предполагам, че не можеш. - Чейс я вдигна на ръце, при което още рани и натъртвания се обадиха. Главата на Наталия се килна към слушалките му, които бяха частично счупени при падането. Еди ги намести.
- Хал, Хюго - чувате ли ме?
Не последва никакъв отговор - нямаше дори и статичен шум. Чейс погледна към уоки-токито, но то не беше на мястото си - кабелът, който го свързваше със слушалките, висеше свободно.
- Мамка му! - Англичанинът огледа набързо земята за някаква слаба LED светлинка, но не видя такава. Моторолата се беше счупила при падането или беше заровена под калта.
Трябваше да се оправят сами.
За щастие, разполагаше с раницата си, в която имаше карта, но основен приоритет пред тях беше да се измъкнат от преследвачите си.
Растителността в подножието на склона беше оскъдна. Вдясно от тях се намираха нагъсто разположени дървета - това беше източна посока, доколкото помнеше от картата. Ако тръгнеха натам, щяха да се отдалечат от точката за изтегляне, но така или иначе, имаха нужда от прикритие. Бялата пижама на Наталия, макар да беше мокра и мръсна, щеше да се откроява ясно. Чейс повдигна момичето още повече и тръгна към гъстата джунгла.
Още светлини заиграха между дърветата на върха на скалистия хълм. Виковете ставаха по-ясни, носеха се от по-близо. Не се чуваше стрелба, което подсказваше на Еди, че Съливан е успял да измъкне другите заложници без много шум.
Какво ли правеше Хойт? Споменът за американеца накара стомаха му да се свие от гняв. Ако отново се срещнеше с него...
Набързо изгони мислите за отмъщение. Те не бяха професионални, а и имаше много по-важни проблеми - като този как да оцелее.
Гъстият балдахин на джунглата започваше след около петнайсетина метра. Чейс се насочи към него, краката му затъваха в лепнещата кал, все едно се намираше в лош кошмар.
Някой се провикна зад него. Обзе го страх - дали го бяха забелязали? Един поглед назад му разкри, че светлината от фенерчетата беше насочена към мястото, където калта се беше свлякла надолу по хълма. Щеше да им отнеме секунди, за да установят какво точно се е случило, и щяха да слязат долу, за да огледат...
Калта лепнеше по ботушите на Еди. Той се опита да я махне и едва не изгуби равновесие. Наталия простена, от олюляването дойде в съзнание за миг. Чейс успя да се задържи на крака и продължи напред към дърветата. Почти беше стигнал до тях; мокри храсти посягаха към стволовете им и към него. Отново погледна назад. Светлините се бяха насочили надолу по хълма, към мястото, на което беше паднал.
Силата на стоварващия се дъжд намаля, когато Еди се намъкна под укритието на гъстите клони над главите им. Трябваше да продължи да се движи, докато двамата с Наталия не се скриеха от преследвачите си...
Лъчите от фенерчетата разкъсваха долината наоколо. Някои от тях се насочиха към джунглата - едно се спря точно върху него и нечий орлов поглед го забеляза. Последва вик. Още фенерчета бяха мигновено насочени към бегълците.
Някой стреля...
Чейс се гмурна зад едно дърво, Наталия изохка, когато се стовари отгоре ѝ. Куршумите се забиха в кората на ствола му. Един от руснаците излая нещо разярен и стрелбата секна.
Въпреки това преследвачите знаеха накъде се бяха насочили жертвите им. Съвсем скоро щяха да слязат долу и да тръгнат след тях.
Еди рискува да надникне иззад дървото. Надвисналите клони го скриваха от мъжете от лагера. Това му даваше кратък прозорец от време, през който можеше да вземе преднина и да ги остави да търсят следите му.