Момичето промърмори нещо на немски. Гласът ѝ беше завалян, също така изпитваше трудности да държи главата си вдигната. Дали това не беше страничен ефект от лекарствата, които ѝ бяха дали?
- Какво има? - попита Еди обезпокоен.
- Чувствам се... много изморена - отвърна тя. - И... болна.
Чейс осъзна, че щом Пьолтл няма спомен за пленничеството си в бараката, навярно през цялото време е била държана в безсъзнание - и вероятно не беше яла нищо дни наред. Дори някоя от системите да я снабдяваше с хранителни вещества, тялото ѝ беше на ръба на изтощението, а освен това бе премръзнала, подгизнала и ранена. Нуждаеше се от топлина и почивка.
Щеше да ги получи, когато стигнеха до мястото на срещата и напуснеха джунглата, но - неохотно си призна Еди - навярно виетнамците и руснаците щяха да ги заловят много преди това да се случи. Само да бягат не беше достатъчно. Трябваше им друг план на действие.
Пьолтл се опита да каже нещо, но думите ѝ се изгубиха в мрака. Тя изгуби съзнание. Еди се спря, за да провери състоянието ѝ. Дишането ѝ беше обезпокоително слабо.
- Мамка му! - изруга под мустак англичанинът и се прикри зад едно дърво, за да огледа района. Един от преследвачите се беше насочил в тяхната посока. Заля го студена вълна, когато осъзна, че мъжът ще попадне на следите им. Ако онзи видеше отпечатъците в калта, щеше да уведоми приятелчетата си и те щяха да тръгнат след тях като хрътки.
Макар че...
Чейс продължи да наблюдава. Други светлинки се появяваха и изчезваха между дърветата - не бяха наблизо. Англичанинът се изпълни с надежда: преследвачите се бяха разпръснали прекалено надалеч един от друг. Можеха да виждат светлините на спътниците си, но гласовете им щяха да бъдат заглушени от непрестанното свистене на дъжда. Дори мъжът, който вървеше в тяхната посока, да забележеше следите им, нямаше да успее да уведоми другарите си. Самият факт, че комуникираха помежду си с викове, подсказа на Еди, че не разполагат с радиостанции.
Нова възможност се откри пред англичанина. Нападение.
Погледът на Чейс се върна обратно на фенерчето, той прецени разстоянието, посоката... след това се огледа около себе си. Трябваше му някое сигурно място, на което да остави Наталия. Един голям камък се надигаше от земята под ъгъл, от едната му страна растяха храсти. Размести клоните с тялото си и внимателно положи момичето в укритието. Когато се отдръпна, храстът обви Пьолтл като в прегръдка.
Мястото не беше идеално. Бялата пижама на Наталия личеше през листата. Трябваше да я намаца с кал, за да промени това...
Наблизо се разнесе вик. Нямаше време да прави това. Дирята им беше открита.
Чейс се прикри зад едно дърво и погледна предпазливо към джунглата. Последва нов вик на виетнамски. Мъжът беше на не повече от осемдесет метра от него. Той се провикна отново и замаха енергично с фенерчето си. Еди бързо провери двете страни. Другите ловци, които можеше да различи, напредваха в доста разкъсана линия надалеч от него, някои от тях се изравняваха с неговата позиция. Единственият начин да забележат колегата си беше да се обърнат назад и да имат добра видимост; нямаше шанс и да го чуят.
Какво щеше да направи мъжът? Да зареже следата и да тръгне да вика спътниците си... Или щеше да я последва?
Виетнамецът избра второто. Лъчът на фенерчето му се върна върху дирята, преследвачът започна да приближава Чейс. Бързо при това. Мъжът бягаше, сигурен, че е надушил миризмата на плячката си.
Дирята щеше да го прекара покрай скривалището на Еди. Англичанинът приклекна зад дървото, за да се скрие от светлината.
Ловецът се провикна отново, в гласа му се усещаше задоволство от предстоящата победа. В ръцете му проблесна мокър метал - оръжието му. АКС-74У се движеше наляво-надясно в търсене на жертвата си.
Чейс залегна още повече. До него достигна звукът на шляпащи стъпки, извисяващ се над вятъра и дъжда. Виетнамецът почти го беше достигнал.
Преследвачът прибяга покрай дървото... забави крачка, фенерчето му осветяваше околната растителност. Следите от ботуши се размазваха, минаваха една през друга. Мъжът се подвоуми, но бързо избра една посока и тръгна след нея.
Тази, която водеше към Еди.
Англичанинът продължи да се движи около дървото, когато онзи го освети. Лъчът му проследи дирята до ствола. Чейс усети безпокойството на виетнамеца, че навярно е попаднал в засада.
Оръжието и фенерчето му в унисон се обърнаха към околната растителност. Еди се напрегна, когато светлината се насочи към него...