Дърновцев пробва радиото. Както очакваше, от него не се разнесе нищо друго освен статичен шум. Експлозията беше йонизирала атмосферата и комуникацията бе невъзможна. Нямаше представа колко време щеше да е необходимо ефектът да отшуми - единственото, което можеше да стори, бе да следва заповедите и да се върне в базата.
Навигаторът беше осигурил на Дърновцев точните координати, но докато ги въвеждаше, той беше споходен от желанието да види какво бе сторил току-що. Пилотът обърна бомбардировача, за да може да погледне назад към Нова Земя през страничните прозорци на кокпита.
Онова, което видя, смрази кръвта му. Ту-95 се беше издигнал до първоначалната си височина от около десет километра над морското равнище... но подобният на гъба облак се беше разпрострял още повече, в него продължаваше да гори демоничният огън и да се издига към небесата. В основата му се беше образувал и нарастваше пръстен от пушек и прах.
Нищо на земята нямаше шанс да оцелее в този ад.
Дърновцев се взира в ужасната гледка още известно време, след което обърна самолета и пое към базата.
* * *
Пейзажът около кота нула нямаше нищо общо с онова, което представляваше само преди няколко минути. Снегът се беше превърнал в пара, замръзналата почва под него бе станала на сгурия, преди да бъде отнесена от необхватната сила на взрива. Дори самите скали се бяха стопили и приличаха на глазура върху оформилия се кратер.
От комплекса не беше останало нищо. Той беше атомизиран, заедно с двамата мъже. Даже руническия камък, който беше устоял на прищевките на суровия климат цели хиляда години, го нямаше.
Както и ямата.
Взривът я беше затворил завинаги, безброй тонове разтопена и натрошена скала я бяха запълнили. Мрачните тайни, които криеше, щяха да останат непокътнати до края на вечността.
Освен...
Руническия камък и думите, издълбани в него, вече ги нямаше. Но те бяха записани, преведени и анализирани. Човекът, който беше възложил мисията на Дърновцев, знаеше какво пишеше на него.
Също така знаеше и каква опасност представляват тези думи. Опасност, която не можеха да си позволят да освободят.
Напътстващият камък те доведе тук,
за да участваш в последната битка Рагнарьок.
Ямата на змията лежи пред теб,
а другата те чака оттатък Западното море...
1.
Ню Йорк
Петдесет и три години по-късно
- Нина, Еди! - провикна се Лола Адамс, по баща Джианети, която стоеше срещу кафенето, където бяха седнали. - Отдавна не сме се виждали!
Нина Уайлд скочи на крака, за да поздрави приятелката си. Само допреди пет месеца Лола беше лична асистентка на Нина в Агенцията за световно наследство. Причината за нейното напускане надничаше любопитно към заобикалящия го свят от бебешкото кенгуру на гърдите на съпруга на Лола.
- Лола, Дон, здравейте! Много се радвам да ви видя! Както и да се запозная с това малко човече. Оу, такъв е красавец!
Съпругът на Нина също се изправи от мястото си.
- Аха, имате си един не особено зле изглеждащ бебешок - каза Еди Чейс и се ухили. - Макар че името му не е подходящо.
Лола се нацупи.
- Какво му има на Джино? Така се казваше дядо ми.
- Нищо му няма, просто не е толкова хубаво, колкото беше моето предложение. Казах ви, че Еди е добро име за едно бебче. - Мъжът се намръщи. - Чакай, това не прозвуча така, както исках.
Нина се засмя.
- Но пък беше много точно. - Оплешивяващият англичанин направи физиономия, на която малкият Джино се разсмя гърлено. - О, я го виж! Толкова е сладък.
- Такъв е - съгласи се Лола и прегърна любимите си мъже, - когато не е окупирал всяка секунда от времето ми. А си мислех, че ти си взискателна, Нина!
Сега беше ред на Уайлд да изглежда оскърбена, а на Еди да се усмихне.
- Заповядайте, седнете при нас - покани ги англичанинът и придърпа стол за младата майка. - Значи, да си родител, е стресиращо, така ли?
- Нямаш си представа, човече - каза Дон, докато развързваше кенгуруто. - Смятах, че да си пожарникар е трудна работа, но да вадиш хора от горящи сгради е направо елементарно пред това, да гледаш бебе по цял ден.
- Дон е по-страхлив и от мен - каза Лола и седна на предложения ѝ стол. - Опасностите са навсякъде, нали, мили? За него всяка стая е смъртоносен капан като онези от филма „Последен изход“. Направо ме подлудява, сега дори не мога да си включа сешоара, без да махна джунджуриите, които е поставил на всички контакти.