Наталия леко се поуспокои.
- Какво се случи с нас? Пътувахме към следващото село, когато бандитите блокираха пътя ни. Имаха оръжия, нищо не можехме да сторим. Сложиха ми превръзка на очите, след което... - Челото ѝ се набръчка, когато момичето се опита да си припомни събитията. - Не си спомням абсолютно нищо. Събудих се и... бях с теб.
- Не помниш нищо, така ли? - Пьолтл поклати глава. - Бяхте в един лагер в джунглата. Държаха приятелите ти в палатка, а теб в барака, съвсем сама. Спомняш ли си това?
- Не знам. Аз... - Последва ново сбръчкване на челото. - Помня много ярка светлина в лицето ми. Ръцете ме боляха... - Наталия погледна към тях... и простена, когато видя синините. Опита се да се освободи от хватката на Чейс. - Какво са ми сторили?
Еди я отпусна, но не изцяло, страхуваше се, че момичето ще се паникьоса и ще се опита да избяга.
- Не знам какво ти правеха. Приличаше ми на някакви тестове.
Това му напомни за Хойт, който застреля руския учен, без да му мигне окото, и открадна работата му, но сега нямаше време да се безпокои за истинските мотиви на предателя.
Момичето застина.
- Тестове? - учуди се тя със слаб детински глас. - Като... експерименти?
- Да, така мисля. - Наталия продължаваше да изглежда изплашена, но нещо в страха ѝ беше различно. - Знаеш ли какво правеха? - Единственият ѝ отговор беше ново поклащане на главата. - Някои от хората в лагера бяха руснаци - напомни ѝ Чейс.
- Руснаци, да. - Видимо беше, че момичето знаеше за похитителите си, но причината за експериментите явно бе нещо, за което не искаше да говори...
Или да си спомня.
Какъвто и да беше отговорът, в момента имаха доста по-сериозни притеснения. Еди пусна младата германка и погледна часовника си. Показваше малко след осем сутринта. Видя под какъв ъгъл падаха слънчевите лъчи, за да установи накъде е север.
- Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш?
Наталия внимателно стъпи на бинтования си крак.
- Така мисля.
- Чудесно. Започне ли да те боли много, просто ми кажи и ще те нося. Готова ли си?
- Да.
- Добре. - Тъкмо щяха да тръгнат, когато Чейс забеляза нещо да виси от едно малко дърво. - Кой би предположил, че Хюго би казал нещо полезно...
- Какво правиш? - попита Пьолтл.
- Осигурявам ти закуската. Мисля, че се наричат лонгани. - Еди набра няколко от оранжево-кафеникавите плодове. - Нямам представа какъв е вкусът им, но един мой приятел белгиец ги харесва, така че се надявам германските вкусове да се доближават до неговите.
Англичанинът подаде плодовете на Наталия. Тя, изглежда, не изгаряше от желание да провери думите на мъжа, но гладът ѝ надделя и разтвори единия от тях, за да опита бледото месо в него.
- Оу! Това е добро. - Момичето излапа лонгана, изплю черната му костилка и смутено погледна към Еди. - Съжалявам. Обикновено обноските ми са доста по-добри...
Англичанинът се ухили.
- Не се старай да си учтива покрай мен, мила. Казваш, че тези си ги бива?
- Да, опитвала съм ги и преди, в едно от селата. Не знаех, че растат на дърво.
- Щом ти харесват, набивай. Дори аз може да пробвам един. Имам предвид, след като ти се нахраниш - имаш нужда от храната много повече от мен.
Наталия разтвори нов лонган и го изяде с по-голямо благоприличие.
- Благодаря ти.
- Няма проблем. Хайде да намерим изход от тук.
Мъжът тръгна на север. Пьолтл го последва, все още ядеше.
* * *
Макар Чейс да знаеше, че се движат в правилната посока към мястото на срещата, нямаше представа къде се намират в момента. Извади картата, но тя не можеше да му помогне особено, във влажната джунгла наоколо нямаше никакви отличителни ориентири.
- Трябва да се изкачим на по-висока позиция - каза англичанинът. Видя, че на североизток земята се надига. - Ако имам добра видимост на околността, мога да преценя къде сме.
Наталия изучаваше картата с интерес.
- Лагерът, от който ме спаси... къде се намира?
Еди посочи:
- Ето тук.
- Чакай да видя. - Момичето взе картата и я разгледа още по-внимателно. - Познавам това място! - рече развълнувана тя и зачука с пръст по един малък черен квадрат, маркиран с виетнамски текст. - Това е Ли Куанг - селото, в което работехме, преди да ни... преди да ни отвлекат. - Тонът ѝ стана по-печален. - Тъкмо отпътувахме от него, когато бандитите спряха автобуса ни.
Чейс забеляза, че селото е на около два километра североизточно от лагера и на още няколко километра южно от магистралата.
- Имаш ли приятели там?