- Да, да! Прекарахме четири дни там. Помогнахме на местните - осигурихме им медицинска помощ, ваксини.
- Разполагат ли с телефон?
- Има един, да.
Еди мълчаливо обмисли опциите си. Съливан му беше осигурил номер за спешни случаи, който, надяваше се, щеше да го свърже със сателитния телефон на техния виетнамски шофьор. Ако се чуеше с Тък, щеше да разбере какво се случва с останалата част от екипа и със заложниците, щеше да уреди да го приберат... и да предупреди Съливан за Хойт.
Лошото беше, че преследвачите им също знаеха за селото. Би било едно от най-вероятните места, на които да търсят бегълците... или да се спотайват и да ги чакат да им паднат в ръцете.
- Ще се опитаме да стигнем до там - най-накрая взе решение Чейс. Ползите надделяха над рисковете; ако успееше да се обади по телефона, щеше да си спести изключително дългото пътешествие до мястото за срещата, а и беше сигурен, че би забелязал една евентуална засада. - Само трябва да разберем как.
- Знаеш ли къде се намираме сега?
Англичанинът размаха пръст около един район на изток от лагера.
- Някъде тук.
Наталия отново се загледа в картата и посочи едно петно на юг от селото.
- На върха на този хълм има кула - обясни, замислена, тя. - Останала е от войната, американците са я построили. Жителите на Ли Куанг ми разказаха за нея. Вижда се от селото, доста е висока. Ако успеем да я намерим...
- Ще знаем къде се намираме - довърши Чейс. Остави картата на една страна и се обърна към момичето: - Как е ходилото ти?
- Добре е, благодаря ти. - Пьолтл вдигна крака си, за да го огледа, бледата ѝ кожа беше покрита цялата с пръст. - Малко е... - тя се опита да си спомни английската дума - ...възпалено. Но ще се оправя.
- Добре. Ако изпиташ някакви трудности, просто ми кажи.
- Благодаря ти - каза отново момичето. Еди ѝ се усмихна и заедно тръгнаха да изкачват хълма. - Господин Чейс...
- Еди. Наричай ме Еди.
- Добре. Еди. - Наталия се усмихна едва, но бързо стана отново сериозна. - Миналата нощ каза, че баща ми те е изпратил.
- Да. Аз и още няколко мъже бяхме наети, за да спасим теб и приятелите ти.
- Войници ли сте?
- Някога бяхме. Технически погледнато, сега сме наемници. Но от добрите. - Мисълта за Хойт го накара да се намръщи. - Повечето от нас.
Младата германка беше прекалено погълната от собствените си мисли, за да забележи промяната в изражението му.
- Баща ми не познава никакви войници или наемници... а и няма много пари. Как си е позволил всичко това?
- Нямам представа. Но той те чака в Дананг.
Лицето на Пьолтл просветна.
- Татко е тук?
- Да. И аз ще те отведа при него. Обещавам ти. Само трябва да се измъкнем от тази проклета джунгла.
Продължиха нагоре по склона. Чейс проверяваше постоянно за някакви следи от преследвачите им, но такива нямаше, чуваше единствено постоянното жужене на насекомите и цвъртенето на птиците. Макар още да беше сутрин, жегата ставаше непоносима.
- Каза ми, че хората, които са ме отвлекли, са руснаци - започна Наталия, обсебена от мисълта за своите похитители. - Знаеш ли какво ми правеха?
- Не - призна си Еди. - Беше упоена, вземали са ти кръвни проби. Нямам представа защо или с каква цел. - Англичанинът погледна момичето; изплашеното ѝ изражение, макар и прикрито, се беше завърнало. - Ти знаеш ли?
Очевидно беше, че Пьолтл е наясно или поне има някаква представа, но също така беше очевидно, че не желае да говори за това.
- Ако не искаш да ми казваш, недей - продължи Чейс и ѝ се усмихна окуражително. - Работата ми е да те отведа на сигурно място, това е всичко.
Единственият отговор на момичето беше едно тихо „Благодаря“. Чейс сметна, че е редно да я остави на мира, и се затътри към издигащия се пред тях хълм.
Не след дълго през балдахина от листа на север се процеди ясна дневна светлина. Еди се насочи към нея. Там склонът ставаше по-равен. Отпред земята се накланяше надолу и разкриваше буйната зелена покривка на тропическата гора. Хълмът не беше висок, но от него се виждаха върховете на дърветата, с изключение на най-високите от тях.
Чейс извади отново картата. Сега, когато имаше ясна видимост към околността, лесно можеше да открие тяхното местоположение. Наталия вече беше намерила начин да ускори процеса.
- Виж натам! - каза тя и посочи на североизток. Англичанинът направи няколко крачки напред, за да има по-добра видимост, и проследи погледа ѝ. На малко повече от километър от тях се издигаше по-висок хълм. От билото му стърчеше дълга кула. Еди предположи, че някога е била радиокула. Тя беше занемарена и десетилетията бяха оставили своята следа върху нея, върхът ѝ беше изкривен, липсваха части. - Селото се намира на около километър от кулата - продължи момичето.