Чейс бързо намери мястото на картата си.
- Така, значи, ние сме тук - обясни той и почука по хартията. - Ако тръгнем на... нека видя... на изток до върха на ей това възвишение и после се спуснем надолу по него, ще излезем от долната част на хълма с кулата и ще се насочим на север към селото.
- Няма ли да е по-бързо, ако тръгнем по този път? - попита Наталия и посочи една тънка линия на югоизток от Ли Куанг.
- По-бързо ще е, но искам да остана в джунглата, докато не се уверя, че наоколо е безопасно. Лошите момчета продължават да ни търсят.
Лицето на момичето посърна.
- О, разбирам.
- Хей, всичко е наред - каза Еди, опитваше се да я разведри. - Стигнем ли до телефона, приятелите ми ще дойдат да ни приберат.
- Какво ще кажеш за моите приятели? Ще бъдат ли и те в безопасност?
- Навярно вече са на път за Дананг. Струва ми се, че онези хора в лагера бяха заинтересувани единствено от нас.
Това предизвика смесени чувства в Пьолтл.
- Надявам се да са се измъкнали, но... щом ме искат толкова много, това не е особено добре за нас, нали?
- Ще направя всичко възможно, за да те върна на баща ти - увери я Чейс. - Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се случи това.
Насочиха се надолу по хълма.
- Не можеш да стоиш на едно място, нали, Еди? - попита го Наталия с лека усмивка на лице.
- Да си стоя на задника, никога не ми е било любимото занимание - отвърна англичанинът развеселен. - Харесва ми да правя нещо, разбираш ли ме? Това ме кара да се чувствам полезен.
- Познавам добре това чувство - отвърна момичето. - То е една от причините да дойда във Виетнам: за да направя нещо различно, за да помогна. Хората в тази част от страната са много бедни, не могат да си позволят обикновени лекарства и ваксини, които могат да спасят животите им - а и последиците от войната още се усещат. - Пьолтл посочи в посоката на радиокулата, която отново се беше скрила зад дърветата, когато започнаха да се спускат по другата страна на възвишението. - Глупавата война между Изтока и Запада е донесла единствено мизерия за хората, попаднали в средата ѝ. Исках да направя нещо, за да се реванширам.
Чейс я погледна изненадан.
- Звучиш така, все едно приемаш нещата лично.
Англичанинът не можеше да се сети за основателна причина защо момичето се чувстваше така; та тя беше на двайсет и няколко години, едва ли помнеше дори Студената война.
Наталия поклати глава.
- Не аз, а моето семейство. Някои от тях са били замесени в неща, които аз... не одобрявам. - Пьолтл отново замлъкна.
Еди реши да уважи решението ѝ. Хълмът стана по-стръмен. Мъжът използва автомата си като бастун, с другата си ръка помагаше на блондинката да не падне на хлъзгавия склон.
Отне им няколко минути, докато стигнат на равна земя.
- Така е по-добре - въздъхна Наталия. Тя изчисти насъбралата се по краката ѝ кал и тръгна към дърветата.
- Стой! - нареди й Чейс, докато вадеше картата. - Нека видя къде се намираме.
- Ако поемем на север, ще стигнем до хълма с кулата - отговори му тя и продължи да върви. - Заобиколим ли го, ще излезем на пътя, не е ли така?
- Така е, но ми се иска да минем по най-краткия маршрут. - Еди погледна стрелката на часовника си и разположението на слънцето, за да установи къде се намира север. - Добре, значи, сме... насам - посочи той.
Точно в Наталия.
- Видя ли? През цялото време съм била права - отвърна тя и се усмихна. Мъжът ѝ се ухили в отговор и тръгна след нея. - Казах ти, бях тук четири месеца. Научих някои...
Щрак!
Звукът беше метален, а не от пречупена клонка.
- Замръзни! - провикна се Чейс, тренираните му инстинкти го бяха накарали да се просне на земята още преди да е излаял заповедта. - Не мърдай! Каквото и да правиш, просто не мърдай!
Наталия простена през стиснатите си зъби. Замалко щеше да вдигне крака си... но замръзна, когато Еди беше изкрещял, и си наложи да стои мирно. Англичанинът вдигна главата си. Нещо се подаваше от калта и изгнилите листа, някакъв мръсен метал, точно под крака на младото момиче.
Три тънки крачета, които излизаха от бледозелен цилиндър. Спусъкът и детонаторът на противопехотна мина.
- Стой мирно, много мирно - предупреди германката Чейс. Той остави оръжието си на земята и запълзя към нея. Разпозна точния тип на оръжието, когато се доближи до него: беше американска М16А2, наричана още „Скачащата Бети“. Стотици хиляди, може би дори милиони подобни мини бяха заложени по времето на Виетнамската война, осеяли джунглите, за да възпрепятстват и убиват виетконгците31.
Много от тях бяха все още тук. И все още бяха смъртоносни.