- Искаш да вдигна противопехотна мина.
- Да.
- И да я нося през цялата джунгла.
- Да.
- Докато лошите момчета са по петите ни.
- Идеята не е добра май, а?
- Никак. Но... - продължи Еди - ...признавам, че имаш право. Не се намираме далеч от селото, така че вероятността някой да намери мината е доста голяма. - Още една причина в полза на това, да я вземат с тях, изникна в ума на англичанина: ако преследвачите им ги откриеха отново, щяха да имат допълнително оръжие - макар и малко опасно - с което да се отбраняват. По очевидни причини Чейс не сподели тази си мисъл с момичето. - Ако бъдем внимателни, вероятно няма да имаме проблеми. Експлозивите в тези мини могат да станат малко нестабилни, но не и като нитроглицерина или подобните му - трябва им много повече от обикновено почукване, за да се задействат.
Мъжът се наведе отново и внимателно почисти почвата около тялото на мината. Съществуваше вероятност да е двойно защитена - по времето на Виетнамската война се използваше тактиката да се заравя „жива“ граната32 под „Скачаща Бети“, така, ако мината бъдеше обезвредена и извадена, скритата бомба се задействаше - не след дълго Еди осъзна, че тук случаят не беше такъв. Пое си дълбоко въздух... след което извади оръжието от земята.
- Така, все още сме тук - обяви Чейс след известно време. Наталия си позволи една нервна усмивка. - Добре, ще я нося. Ти вземи автомата. - Изражението на момичето се промени. Беше притеснена, дори отвратена. - Какво?
- Аз съм пацифистка - обясни Пьолтл и посочи към калашника на земята, все едно беше отровна змия. - Не искам да имам нищо общо с оръжия.
- Да не би да желаеш да носиш мината вместо него? - Когато Еди видя, че сарказмът му не е оценен, веднага омекна. - Виж, няма проблем, автоматът няма магазин, а и предпазителят му е спуснат. Дори да натиснеш спусъка, няма да стреля.
- Не става въпрос дали може да стреля, или не. Става въпрос за основното му предназначение. Да убива хора. Не искам да имам нищо общо с оръжията на войната.
Подобно поведение беше присъщо за доста по-възрастен и изморен от света човек, а не за млада жена като Наталия.
Мнението на Чейс по въпроса се свеждаше до простичкото „някои хора просто заслужават да бъдат гръмнати“, но това си беше лично негово решение.
- Добре, ще ги взема и двете - каза ѝ Еди. - Но ако имаш проблеми с крака си, няма да мога да те нося.
Момичето кимна.
- Съгласна съм. Не исках да те обидя - добави то извинително. - Ти си войник и използваш оръжия в работата си. Но това не е... не е за мен. Искам само да помагам на хората, а не да ги наранявам. Надявам се, разбираш това.
- Да, разбирам. - Чейс се усмихна насреща ѝ; Наталия изглеждаше малко изненадана от готовността му да приеме това. - Какво? Аз също искам да помагам на хората и никога не съм наранявал безпричинно. Само един идиот, един луд би тръгнал да си търси белята. Просто понякога човеците правят лоши неща и... укорителната дума няма да ги спре.
Германката го изгледа несигурно. Редица въпроси се разхождаха по лицето ѝ, но накрая излезе само един:
- Убивал ли си някога?
Отговорът на мъжа беше простичък:
- Да.
- Те правеха ли... лоши неща?
- Да. - Еди се изправи, в ръцете си държеше мината. - Ако наистина не искаш да носиш автомата, няма проблем, аз ще го взема. Но можеш ли да сложиш детонатора в раницата ми? Ще е безопасен, докато кабелът остане в дупчицата, но все пак внимавай с него.
Пьолтл предпазливо вдигна предмета и го прибра в един от външните джобове.
- Какво ще се случи, ако кабелът излезе? - попита тя.
- Вероятно нищо, целият е ръждясал и пълен с мръсотия. Пък може и да се активира. Разполага с барутен заряд, който може да отнесе няколко пръста, ако го държиш в ръка.
Зад гърба на Чейс се разнесе изненадан стон. Когато се обърна, видя, че момичето е отстъпило с няколко крачки назад.
- Искаш ли да вървиш пред мен?
- Ако може.
Англичанинът се ухили.
- Щом не е гръмнал досега, навярно няма да гръмне въобще, освен ако някой не го накара. Аз те уверявам, че няма да съм този някой, поне не и докато нося проклетото нещо в раницата на гърба си!
Младата германка не изглеждаше напълно убедена, но съумя да дари мъжа с лека усмивка. Вдигна автомата, все едно целият беше покрит с тръни, и го подаде на Еди.
- Заповядай.
- Благодаря ти. - Чейс го окачи на рамото си. - Така, накъде се бяхме запътили?
Наталия посочи към дърветата.
- Насам.
- Чудесно. Хайде да отиваме в това твое село. А - ухили се насреща ѝ мъжът, - и да внимаваш върху какво стъпваш този път, става ли?
13.
Норвегия
Еди излезе от палатката, разтриваше енергично с длани облечените си в неопрен ръце.