- Какво има? - попита Тува, обезпокоена.
- Неприятности - отговори ѝ Еди, преди да се провикне: - Всички по камионите, веднага! Трябва да се измъкнем от тук...
Беше прекалено късно.
От единия от пикапите, който беше ударен от нещо, се разнесе метален звук, люспи боя се разлетяха като остри снежинки от дупката (голяма колкото палец) на капака му. Проехтелият изстрел от едрокалибрена пушка беше последван от втори свръхзвуков куршум. Той уцели друг камион в двигателя.
- Прикрийте се! Прикрийте се! - провикна се Еди. - Бягайте към дърветата!
Хеликоптерите се разделиха, единият продължи над езерото, а другият около брега му. Още изстрели се разнесоха от втория... Рев от автоматично оръжие. Двама от екипа, които бяха побегнали към гората, бързо промениха посоката си, когато фонтан от куршуми им отряза пътя. Още едно превозно средство не успя да потегли, когато изстрел от снайпер уцели и неговия двигател.
- Мамка му! - изрева Еди и се огледа за нещо, което можеше да му послужи за оръжие. Такова нямаше. - Микел! Къде ти е пушкалото?
Норвежецът беше донесъл със себе си 22-калиброва ловна пушка, за да се пазят от мечки и вълци.
- В камиона! - отвърна мъжът и посочи към... най-далечното превозно средство. Всеки, който се опиташе да стигне до него, щеше да е подложен на дъжд от куршуми.
Нина се наведе инстинктивно, когато единият от хеликоптерите, „Джет Рейнджър“, мина ниско над нея и надигна вихър от ледени кристали. Машината намали скоростта си и се извърна така, че стрелецът да може да държи на мушка лагера, докато се приземява. Другият летателен апарат, по-голям „Юрокоптер ЕС 175“, увисна над дупката в леда, като че ли да се увери, че руническият камък е обезопасен, след което също се насочи към брега. Снайперистът продължи да държи оръжието си изправено, новите му мишени бяха хора, а не машини.
- Какво ще правим? - попита Нина.
Еди я изгледа мрачно и се обърна към дърветата, изглеждаше така, все едно всеки момент ще хукне да бяга към тях... Матиас го изпревари, но веднага се спря и залегна, когато нова порция куршуми му отряза пътя. Уайлд изпищя, помисли си, че мъжът е застрелян, но той се изправи и се върна обратно. Изстрелите бяха предупредителни. Нападателите не желаеха смъртта им.
Поне... все още не.
Двата хеликоптера се приземиха на противоположните краища на лагера. Вратите им се отвориха, от тях слязоха няколко мъже и заобиколиха лагера. Всичките бяха въоръжени.
Почти всички, забеляза Нина. Последният, който слезе от ЕС 175, носеше куфарче вместо оръжие. Той потръпна на студа, сложи си качулката на главата и последва спътниците си.
Американката веднага го позна.
- Здравей, Лоугън - поздрави го тя с нескрито отвращение.
Лоугън Бъркли ѝ се ухили презрително в отговор.
- Нина. Не мога да кажа, че се радвам да те видя отново.
Междувременно Еди наблюдаваше внимателно шестнайсетте въоръжени мъже, които ги бяха заобиколили. Погледът му се спря на един от тях. Той беше висок и жилав, с хлътнали бузи и дълбок тен...
Новодошлият се ухили злобно и насочи оръжието си в Еди.
- Ето и едно познато от миналото лице - ухили се Карл Хойт.
14.
Виетнам
- Това е пътят - каза развълнувана Наталия и посочи между дърветата.
- Крайно време беше - изръмжа Чейс.
Пътуването им отне повече време, отколкото очакваше, отчасти защото се налагаше да внимават за други противопехотни мини, но предимно заради онази, която вече носеше. Макар да беше убеден, че експлозивът в ръждясалия ѝ корпус не е опасен, нещо го караше да бъде изключително внимателен в пренасянето на оръжието.
Излязоха на открито. Така нареченият път беше черен и разкалян, но следите от гуми в него подсказваха на Чейс, че се използва сравнително често. Видимо беше, че днес никой не бе минавал по него; отчупени клони от бурята предната нощ бяха разпръснати навсякъде, но никой от тях не бе пречупен. Преследвачите им не бяха достигнали до тук... все още.
Въпреки това Еди беше нащрек.
- Върви в тревата край пътя - каза на Наталия той. - Така няма да оставяш следи.
Младата жена спря и се ослуша. Огледа се в двете посоки.
- Селото е... натам - обяви тя и посочи наляво.
- Сигурна ли си?
- Да. Двата пътя, които тръгват от него, водят до хълмовете.
Двойката тръгна надолу по склона. Не след дълго забелязаха първите признаци за човешко присъствие: разпръснат в храсталаците боклук.
- На това ли му викаш цивилизация? - попита я Чейс с крива усмивка на лице.