Выбрать главу

За негова изненада, Наталия отвърна отбранително:

- Хората тук правят каквото могат - обясни тя. - Нямат поч­ти нищо - нито пари, нито плодородна земя, която да обработ­ват. Не могат да си позволят отпадъците им да се обработват.

Еди си спомни думите на починалия си дядо: „Човек никога не е толкова беден, че да не може да чисти след себе си“, но реши да не ги споделя с момичето, защото не мислеше, че тя ще оцени тази йоркширска мъдрост. Вместо това я попита:

- Колко души живеят тук?

- Около осемдесет. Селото е малко.

- Колко време каза, че си прекарала в него, четири дни ли? Не съм предполагал, че ще ти отнеме толкова много, за да бу­чнеш всички.

- Да бучна? О, имаш предвид ваксинациите. Още на първия ден направихме инжекции на тези, които имаха нужда. Но осъ­ществихме и други дейности. Всъщност точно те са причината да дойда във Виетнам, а не само медицинската част.

- Така ли? - Чейс щеше да продължи с въпросите, но видя раздвижване отпред. Някой вървеше по пътя. - Залегни - из­ръмжа той и се скри в близката растителност.

Наталия се разсмя.

- Всичко е наред - познавам го! - момичето помаха на чове­ка и се провикна нещо на виетнамски.

- Хората, които ни търсят, може да са... О, по дяволите! - Приближаващият мъж също помаха на германката, която се затича към него. Чейс остави внимателно мината на земята и вдигна автомата, беше нащрек за някакви следи от евентуална опасност.

Такива нямаше. Наталия заговори на мъжа, който се радва­ше да я види, след което махна на англичанина да се присъедини към тях. Еди, все още ядосан, вдигна отново „Скачащата Бети“ и тръгна към тях.

- Ще ми кажеш ли кой е този?

Радостното изражение на виетнамеца стана тревожно, ко­гато забеляза изцапания с кал и вдигнал оръжие западняк, който приближаваше към тях с мина в ръка. Пьолтл побърза да обясни нещо на селянина, което според Чейс беше увере­ние, че той не представлява заплаха. Мъжът, който изглежда­ше доста стар - макар че, като се вземеше предвид трудният му живот, можеше да е в края на четиресетте - не се успокои, но като че ли сега изпитваше по-скоро любопитство, откол­кото страх.

Младата жена продължаваше да говори. Виетнамецът се из­ненада от нещо, което тя каза, размениха си още няколко въ­одушевени реплики и мъжът им направи знак да го последват.

- Каза да тръгнем с него към селото - обясни Наталия на Еди. - Ще ни помогнат.

- Питай го дали днес е идвал някой и се е интересувал от нас - каза ѝ той. Момичето изпълни заръката, но в отговор ви­етнамецът поклати глава. - И това е нещо.

Само след пет минути стигнаха до Ли Куанг. Селището не беше нищо особено, представляваше няколко бараки, разполо­жени по поречието на реката. Повечето от тях бяха направени от дърво и тръстика, а други, частично, от метал. Бурята беше нанесла щети на някои от тях, хората запълваха дупките в пок­ривите на няколко къщички.

Чейс беше по-заинтересуван от нещо друго: телефонните стълбове, които вървяха встрани от пътя и продължаваха на се­вер от селото. Линията свършваше до една от големите сгради, един-единствен кабел стигаше до нея.

- Трябва да използвам телефона - напомни той.

Пристигането им в селото привлече вниманието на хората.

Всички изглеждаха искрено щастливи да видят отново Наталия, макар реакциите им към спътника ѝ да не бяха толкова положи­телни. Чейс демонстративно окачи автомата на рамото си, но продължи да държи мината в ръка, което накара виетнамците да стоят настрана от него. След като поздрави всички наоколо, германката проведе кратък разговор с един от мъжете, след кое­то се обърна разочарована към англичанина.

- Казва, че телефонът не работи. Бурята е скъсала жицата - може да отнеме дни, преди да я оправят.

- По дяволите - измърмори Еди и погледна към „Скачащата Бети“. - В такъв случай няма да могат да се обадят, за да дойде някой да обезвреди това тук. Какво правят обикновено с мини­те, които намират?

Последва нов кратък разговор. Пьолтл се ухили на англича­нина.

- Оставят ги някъде, отдалечават се на безопасно разстояние и хвърлят камъни по тях, докато не избухнат. Смятат, че си луд, щом си я носил през целия път.

- Господи, никое добро дело... Какво да правя с това?

- Има едно място край реката, където можеш да я оставиш - отговори му момичето, след като отново се консултира с виет­намеца. - Ще кажат на всички да не ходят там. - Един младеж, който се беше ухилил широко, макар да му липсваха няколко зъба в устата, пристъпи напред. - Тан ще ти го покаже. Можеш да оставиш и автомата там.

Чейс не беше особено щастлив да стори това, но въпреки всичко последва усмихнатото хлапе до едни камъни, където остави оръжията, извади детонатора от раницата си и също го заряза тук. Когато се върнаха, „шествието“ се беше преместило в една от къщите. Някаква жена на средна възраст им направи знак да се присъединят към тях.