За негова изненада, Наталия отвърна отбранително:
- Хората тук правят каквото могат - обясни тя. - Нямат почти нищо - нито пари, нито плодородна земя, която да обработват. Не могат да си позволят отпадъците им да се обработват.
Еди си спомни думите на починалия си дядо: „Човек никога не е толкова беден, че да не може да чисти след себе си“, но реши да не ги споделя с момичето, защото не мислеше, че тя ще оцени тази йоркширска мъдрост. Вместо това я попита:
- Колко души живеят тук?
- Около осемдесет. Селото е малко.
- Колко време каза, че си прекарала в него, четири дни ли? Не съм предполагал, че ще ти отнеме толкова много, за да бучнеш всички.
- Да бучна? О, имаш предвид ваксинациите. Още на първия ден направихме инжекции на тези, които имаха нужда. Но осъществихме и други дейности. Всъщност точно те са причината да дойда във Виетнам, а не само медицинската част.
- Така ли? - Чейс щеше да продължи с въпросите, но видя раздвижване отпред. Някой вървеше по пътя. - Залегни - изръмжа той и се скри в близката растителност.
Наталия се разсмя.
- Всичко е наред - познавам го! - момичето помаха на човека и се провикна нещо на виетнамски.
- Хората, които ни търсят, може да са... О, по дяволите! - Приближаващият мъж също помаха на германката, която се затича към него. Чейс остави внимателно мината на земята и вдигна автомата, беше нащрек за някакви следи от евентуална опасност.
Такива нямаше. Наталия заговори на мъжа, който се радваше да я види, след което махна на англичанина да се присъедини към тях. Еди, все още ядосан, вдигна отново „Скачащата Бети“ и тръгна към тях.
- Ще ми кажеш ли кой е този?
Радостното изражение на виетнамеца стана тревожно, когато забеляза изцапания с кал и вдигнал оръжие западняк, който приближаваше към тях с мина в ръка. Пьолтл побърза да обясни нещо на селянина, което според Чейс беше уверение, че той не представлява заплаха. Мъжът, който изглеждаше доста стар - макар че, като се вземеше предвид трудният му живот, можеше да е в края на четиресетте - не се успокои, но като че ли сега изпитваше по-скоро любопитство, отколкото страх.
Младата жена продължаваше да говори. Виетнамецът се изненада от нещо, което тя каза, размениха си още няколко въодушевени реплики и мъжът им направи знак да го последват.
- Каза да тръгнем с него към селото - обясни Наталия на Еди. - Ще ни помогнат.
- Питай го дали днес е идвал някой и се е интересувал от нас - каза ѝ той. Момичето изпълни заръката, но в отговор виетнамецът поклати глава. - И това е нещо.
Само след пет минути стигнаха до Ли Куанг. Селището не беше нищо особено, представляваше няколко бараки, разположени по поречието на реката. Повечето от тях бяха направени от дърво и тръстика, а други, частично, от метал. Бурята беше нанесла щети на някои от тях, хората запълваха дупките в покривите на няколко къщички.
Чейс беше по-заинтересуван от нещо друго: телефонните стълбове, които вървяха встрани от пътя и продължаваха на север от селото. Линията свършваше до една от големите сгради, един-единствен кабел стигаше до нея.
- Трябва да използвам телефона - напомни той.
Пристигането им в селото привлече вниманието на хората.
Всички изглеждаха искрено щастливи да видят отново Наталия, макар реакциите им към спътника ѝ да не бяха толкова положителни. Чейс демонстративно окачи автомата на рамото си, но продължи да държи мината в ръка, което накара виетнамците да стоят настрана от него. След като поздрави всички наоколо, германката проведе кратък разговор с един от мъжете, след което се обърна разочарована към англичанина.
- Казва, че телефонът не работи. Бурята е скъсала жицата - може да отнеме дни, преди да я оправят.
- По дяволите - измърмори Еди и погледна към „Скачащата Бети“. - В такъв случай няма да могат да се обадят, за да дойде някой да обезвреди това тук. Какво правят обикновено с мините, които намират?
Последва нов кратък разговор. Пьолтл се ухили на англичанина.
- Оставят ги някъде, отдалечават се на безопасно разстояние и хвърлят камъни по тях, докато не избухнат. Смятат, че си луд, щом си я носил през целия път.
- Господи, никое добро дело... Какво да правя с това?
- Има едно място край реката, където можеш да я оставиш - отговори му момичето, след като отново се консултира с виетнамеца. - Ще кажат на всички да не ходят там. - Един младеж, който се беше ухилил широко, макар да му липсваха няколко зъба в устата, пристъпи напред. - Тан ще ти го покаже. Можеш да оставиш и автомата там.
Чейс не беше особено щастлив да стори това, но въпреки всичко последва усмихнатото хлапе до едни камъни, където остави оръжията, извади детонатора от раницата си и също го заряза тук. Когато се върнаха, „шествието“ се беше преместило в една от къщите. Някаква жена на средна възраст им направи знак да се присъединят към тях.