- Не се шегуваше, когато каза, че имаш приятели тук - каза Еди, когато влезе в помещението.
Наталия беше седнала на един килим, а по-старите селяни се радваха на гледката как няколко весели деца се бяха вкопчили в нея. Едното момче беше с нескопосана протеза под коляно. Младата германка беше сменила мръсната болнична пижама със стара пола, избеляла тениска, която рекламираше някакъв виетнамски продукт, който Чейс не познаваше, и беше обула сандали.
- Винаги съм искала да работя с деца - отвърна Наталия с усмивка, която бързо се изпари от лицето ѝ и тя стана сериозна. - Когато разбрах какво се е случило тук, още повече желаех да помогна.
- Какво се е случило?
Наталия си размени няколко думи с две от жените и посочи към Чейс. Те го погледнаха подозрително, но една молба от нейна страна ги накара да кимнат неохотно.
- Казах им, че си англичанин, а не американец - обясни му Пьолтл. - Хората тук... те се опитват да забравят войната, но им е много трудно.
- Това има ли нещо общо с мините? - попита Еди.
Дълбока тъга проряза лицето на Наталия.
- Нещо по-лошо и от тях. - Момичето заговори на всяко едно от децата и ги откъсна от себе си, преди да се изправи. - Ще ти покажа. - Една от жените също стана. - Трябва да те предупредя, че това, което ще видиш, е... - германката млъкна, търсеше подходящата дума - ...смущаващо.
Чейс не знаеше какво да очаква, но последва жените навън от малката къща до сградата, където телефонната линия свършваше. Виетнамката отвори предната врата и се провикна, след което получи отговор от някого вътре.
Влязоха в сградата. От тавана висеше електрическа крушка, около която кръжаха насекоми; Еди чу равното пърпорене на малък генератор някъде навън. Една жена на около трийсет, с красива външност, но изморен вид, неприсъщ за годините ѝ, ги посрещна. Един покрит със завеса вход водеше до друга стая. От нея се разнесе плач на малко дете.
Жената дръпна пердето. Наталия погледна Чейс със смесица от предупреждение и извинение.
- Моля те, не се страхувай или... отвращавай. Те са деца, не са направили нищо, за да заслужат това. Хората тук правят всичко възможно, за да им помогнат.
- Какво се е случило с тях? - попита Еди.
Германката прекрачи през прага на входа и му направи знак да я последва.
- Ела и виж сам.
Мъжът се подвоуми, но влезе в другата стая с нея.
Онова, което видя там, щеше да го преследва до края на живота му.
В помещението имаше пет легла, на всяко от тях лежеше по едно дете. Възрастта им варираше от около три до дванайсет години.
Всичките бяха ужасно, жестоко деформирани.
Чейс разбра защо Наталия му беше отправила предупреждение. Първата му реакция към тази гледка беше инстинктивна погнуса... англичанинът се почувства засрамен от собствените си чувства, но го обзе и тъга, когато осъзна на какви страдания са подложени тези същества. Едното дете беше със закърнели крайници, несиметрична глава и тъмни очи, които се взираха жално зад изключително изпъната кожа. Челюстта на друго, едно момиченце, беше частично оформена, в бузата му имаше дупка, под която се подаваха венците и кривите корени на зъбите му. Най- малкото дете от всички нямаше никакви крайници, само загрубели чуканчета. Главата му беше издължена и заострена на върха си, очите му бяха изпъкнали, малките му гърдички се издигаха и спадаха бързо в борба за всяка глътка въздух.
- Господи - прошепна Еди и потрепери въпреки жегата в помещението.
Мъжът беше виждал достатъчно смърт във военната си кариера, безброй смазани и обезобразени по ужасен начин тела, но самата мисъл, че тези малки същества бяха живи, правеше нараняванията им - ако това въобще беше правилната дума - изключително обезпокоителни.
Наталия отиде до всяко едно легло. Децата я разпознаха, посрещнаха я с радостни възгласи. Тя им се усмихваше в отговор, прегръщаше ги и ги милваше, говореше им нежно на виетнамски. Жената, която беше дошла с тях, заговори; Чейс не разбираше какво казва, но от тона ѝ предположи, че изразява благодарността си.
- Донесохме на селяните някои неща за децата - обясни германката. - Лекарства, мрежи против комари, храна, играчки... - посочи към малка масичка до едно от леглата, на която имаше кукла. На стената над нея беше закачена снимка, на която Пьолтл беше прегърнала малкото момиченце в леглото, на фотографията то стискаше пластмасовата играчка. - Дадохме им всичко, което можехме, но и то не е достатъчно. Никога няма да им дадем достатъчно - добави тъжно Наталия.