- На мен обаче разказа всичко.
- Има и други, които са наясно.
Чейс погледна към джунглата.
- Руснаците?
- Това е единствената основателна причина да ме отвлекат. Желаят да започнат експериментите наново.
- За какво си им ти? Не могат ли просто да отидат до мястото, където са открили този етер, и да си вземат колкото им е необходимо?
- Било е разрушено. Баба ми имаше идея какво точно се е случило там. В писмото се казваше, че етерът е открит на Нова Земя, на север от Русия.
- На това място руснаците са тествали ядрените си оръжия - спомни си Чейс.
- Да, но също така построили изследователски комплекс там, където открили етера. Там е работил дядо ми. Не разполагам с подробностите, няма ги в писмото, но е имало злополука, свързана с тази течност. Много хора умрели. Хрушчов наредил проектът да бъде прекратен. В този момент дядо ми решил да избяга заедно с проучванията си. Трябвала му е проба от етера, която да даде на американците. Имало само едно място, от което можел да си я осигури - ямата на Северния полюс. Планът му бил тайно да отиде до комплекса и да открадне малко, след което ЦРУ да го изведат от страната. Така и не се завърнал. В същия ден имало ядрен тест.
- Искаш да кажеш... че са взривили мястото?
- Навярно са искали да се уверят, че никой няма да се докопа до етера. Пуснали най-голямата бомба, правена някога...
- „Цар Бомба“. - Чейс видя въпросителния ѝ поглед. - Внимавах в часовете по военна история.
- Но не си знаел истинската причина, поради която е пусната, нали? Била е предназначена да унищожи комплекса и етера. Чела съм за резултатите от експлозията. Нищо не е останало - дори земята се е разтопила.
- Така и не мога да разбера защо се нуждаят от теб. Все пак в кръвта ти не тече етер.
- Не, не тече. Но... - Наталия се вторачи замислена в земята отново, преди да продължи: - Била съм изложена на него. През майка ми и баба ми. ДНК-то ми е мутирало от етера. Щом тези руснаци са взели проби от мен, могат да ги сравнят с обикновено ДНК и да разберат как точно е мутирало. Това би било достатъчно, за да открият какво прави етерът и да създадат още от него, или поне нещо, което има същия ефект. - Момичето се обърна към него, погледът ѝ беше изплашен. - Те искат да ме използват. Искат да вземат онова, което дядо ми ми е дал, и да го превърнат в оръжие. Еди, това не трябва да се случва! Няма да им позволя.
- Няма да се случи - увери я Чейс. - Ще те измъкна от тук, обещавам.
- Това не е обещание, което можеш да спазиш! - изрече Наталия. - Преследвачите са по петите ни, сигурна съм - щом съм толкова важна за тях, няма да ме оставят да избягам. Ако ни открият...
Англичанинът постави ръка върху нейната.
- Няма да им позволя да те отведат.
- Как? С какво? Със счупена мина и автомат с един патрон? - Германката се изправи решително. - Патрона - трябва да го запазиш за мен.
- Какво?
- Сериозна съм. Видя онези бедни дечица вътре. - Наталия посочи с пръст към сградата им. - Химическата война им стори това... а то е само страничен ефект. „Агент Ориндж“ е създаден, за да убива растителност; дори не са се замислили какво ще причини на хората. Ако руснаците успеят да създадат още етер, ще разполагат с оръжие за масово изтребление. Всеки, който бъде изложен на него, ще умре, независимо дали от отровното му действие, или от мутациите, които предизвиква. Не мога да позволя подобно нещо да се случи. То е против всичко, в което вярвам. Допусна ли го, значи, съм толкова лош човек, колкото и дядо ми! Не трябва да се случва. Не трябва. - Момичето се разплака отново. - Обещай ми, Еди. Обещай ми.
- Няма да ти обещавам, че ще ти пусна куршум в главата, Наталия! - отвърна ужасен мъжът. - Но ще се придържам към обещанието си, което вече ти дадох. Ще те измъкна от тук, довери ми се. Ще отнеме повече време, тъй като телефонът не работи, но успеем ли да стигнем до мястото на срещата, ще те отведем в безопасност. Тези руснаци няма да те докопат.
- Те работят с виетнамците - възпротиви се момичето. - Мъжът, който нокаутира...
- Да, наясно съм. Един от спътниците ми ги разпозна като тайна полиция - нещо, наречено ТС2. - От изуменото ѝ изражение Еди разбра, че славата им се носи навред. - Но и те няма да ни докопат. Нали помниш, че ти казах, че бях войник?
- Да?
Чейс я дари с кратка, но съдържателна усмивка.
- Не бях обикновен взводник. Довери ми се, аз...
Англичанинът рязко извърна глава на север. От там се разнесе звук от двигател. Някой идваше по пътя за селото.
- О, мамка му! Време е да тръгваме!