Выбрать главу

- Мислиш ли, че са те? - попита Наталия, когато Еди скочи на крака.

- Дори да не са, не искам да поемам излишни рискове! - от­върна той и погледна нагоре към хълма.

Превозното средство още не се виждаше, но мъжът успя да различи играта на цветове между дърветата. Земята около се­лото беше чиста, което правеше шансовете им да се измъкнат незабелязани минимални.

- Разказа ли на селяните какво се е случило с теб?

- Да, но...

- Приятели ли са ти наистина?

- Да, абсолютно, но...

- Тогава им кажи, че се нуждаем от място, където да се скрием!

Двамата побягнаха към стоящите наблизо хора. Наталия бързо си размени няколко думи с тях и се провикна към Еди:

- Оттук, хайде!

Тя и англичанинът се насочиха към сградата, в която се намираха жертвите на „Агент Ориндж“, една от виетнамките тръгна с тях. Тя повика жената вътре. Пьолтл размени няколко думи с нея и тя ги заведе в стаята на децата.

Единствените скришни места бяха под леглата. Сестрата ос­тави Наталия до едно от тях, след което направи жест на Чейс да влезе под друго. Мъжът се просна по корем и се шмугна под него. Мястото беше много тясно, гърбът му се беше опрял в ребрата, които придържаха тънкия матрак; другото, което той осъзна, беше, че скривалището му не можеше да го скрие на­пълно. Дори да се разположеше така, че да не се вижда, когато някой влезе през вратата, щеше да е открит, ако някой минеше покрай леглото.

Наталия, по-малка и по-слаба, беше доста по-добре прикри­та, но при един задълбочен оглед нямаше да се измъкне. Пьолтл дари Еди с уплашен поглед. Едно от децата изскимтя развълну­вано, като видя младата русокоса жена отново, но сестрата му каза да пази тишина.

Автомобилът приближаваше. За момент Чейс си помисли, че ще подмине селото, но тогава чу как минава на по-ниска предавка, преди да спре. Чу гласове - някакъв мъж викаше заповеднически.

Наталия се напрегна.

- Това е онзи от лагера - прошепна тя. - Пита селяните дали са виждали някакви чужденци. Те му казват, че не са, но...

Изведнъж настъпи тишина, новодошлите изключиха рабо­тещия на празни обороти двигател на превозното си средство, което беше сигурен знак, че не са убедени в уверенията на се­ляните. Още думи бяха разменени.

- Мъжът казва, че е от правителството - продължи германката. - И това, че... Еди, той им казва, че си ме отвлякъл!

- Да се надяваме, че приятелите ти няма да му повярват - отвърна мрачно Чейс.

Момичето продължи да слуша неспирната дискусия. Селя­ните започваха да се изнервят. Дали щяха да издадат бегълци­те? Еди провери стаята за други възможни изходи. Имаше един прозорец, наполовина отворен, планките от едната му страна бяха изкривени и навярно щяха да се изкъртят, ако им се при­ложеше достатъчно сила...

Задъханият шепот на Наталия върна погледа на мъжа към нея.

- Продължават да твърдят, че не са ни виждали!

Чейс се напрегна да слуша, опитваше се да разбере емоцио­налното състояние на тези отвън по гласовете им. Ако селяните твърдяха прекалено настоятелно, че не са имали посетители, това щеше да породи съмнения.

Дали бяха убедили тайната полиция? Или може би щеше да бъде наредено претърсване на всички къщи? Еди погледна от­ново към прозореца, обмисляше кой би бил най-краткият път до оръжията му край реката...

- Тръгват си - въздъхна Наталия. Командирът раздаде запо­ведите си неохотно. Мъжете му се качиха в автомобила. - При­ятелите ми не ни издадоха. Знаех си, че ще ни помогнат.

Чейс запази мълчание. Онзи навън продължаваше да говори; може би напомняше на селяните, че е техен дълг да докладват, ако видят похитителя и неговата пленница. Отговорите им зву­чаха като уверение, че ще сторят точно това. Една от жените произнесе „Tam biet“, което Еди знаеше, че означава „довиж­дане“, въпреки краткото време, което беше прекарал във Виет­нам. Бяха успели...

Някакво дете се разсмя и забърбори. Беше еднокракото мом­ченце, което беше прегърнало Наталия по-рано; то бе излязло от една от къщите, за да види новите посетители. Майка му се про­викна да се връща, но то вече се намираше в центъра на групата и задаваше развълнувано въпроси. Чейс потисна раздразнението си. Хлапето щеше да забави заминаването на тайната полиция...

Обезпокоеното изражение на германката му подсказа, че де­тето ще стори много повече от това.

- Какво става? - попита я той шепнешком.

Германката му направи знак да млъкне, слушаше внимател­но разговора навън. Командирът заговори отново, този път с много по-дружелюбен тон. Хлапето се засмя и му отговори щастливо. Останалите селяни бяха подозрително тихи.

- Пита детето дали ме е виждало - сподели, уплашена, на Чейс Наталия. - Нарича ме „момичето с жълтата коса“ и... то му отговаря „да“!