- По дяволите! - изсъска Еди.
Навън вратата на колата се отвори отново. Командирът зададе друг въпрос, тонът му беше изключително любезен. Момчето отговори ентусиазирано.
Прекалено ентусиазирано. Мъжът изкрещя нещо и се насочи към сградата. Пьолтл преглътна.
- Каза им, че съм тук!
Чейс прехвърли възможностите в ума си. Не хареса никоя от тях. Двата изхода щяха да им позволят да се отдалечат само на няколко метра от преследвачите си, а ако се изправеше срещу тях, щеше да е числено превъзхождан и без никакви оръжия...
Времето им свършваше. Момчето не обърна внимание на молбите на майка си да се прибере у дома си и влезе в сградата... а после и в стаята. Зад него Еди забеляза здрави кожени ботуши под панталон в цвят каки. Това беше командирът. Втори мъж, а след това и трети го последваха. Едно от децата в леглата издаде уплашен звук, когато забеляза странниците.
Тялото на англичанина се изпълни с адреналин, когато еднокракото хлапе докуцука до него и се спря... но не до неговото легло. Нито пък до това на Наталия. Момченцето нетърпеливо приканяше командира да погледне нещо.
Един от другите мъже се разсмя тихичко и си заслужи раздразнена въздишка от своя офицер. Командирът каза нещо на детето, този път по-скоро снизходително, отколкото дружелюбно, след което издаде заповед. Тримата мъже се обърнаха и закрачиха към изхода. Хлапето ги последва и продължи да задава въпроси.
Наталия тръгна да излиза изпод леглото, но Чейс ѝ направи знак да остане в прикритието си. Изчака да чуе запалването на двигателя и оттеглянето на автомобила, преди да ѝ каже, че е безопасно да го стори. Момичето трепереше цялото, едва се движеше.
- Какво се случи?
Еди вече се беше изправил на крака и бе разбрал правилния отговор.
- Ти си тук, момчето ги доведе, за да те покаже.
Когато осъзна истината, Наталия се разсмя, макар че го стори по-скоро за да освободи напрежението, а не защото й беше забавно.
- Така е, тук съм - съгласи се германката и нежно докосна собствената си снимка. - Господи, помислих си, че са ни открили...
- Аз също. - Чейс си пое въздух, опитваше се да се успокои. - Прекалено опасно е да оставаме тук - навярно ще се върнат. Те са наясно, че познаваш това село, и тъй като е най-близкото от всички, ще очакват да се появиш, рано или късно.
- Не мога да допусна нещо да се случи на приятелите ми заради мен - каза Пьолтл и кимна. - Прав си, трябва да тръгваме.
Една мисъл се появи в главата на Еди.
- Мамка му!
- Какво има?
- Мината. Не можем да я оставим на човека по обезвреждането... ще се усети, че сме били тук.
- Как?
- Ще му направи впечатление, че някой с необходимото обучение му е свършил работата. Сигурен съм, че това няма да се отрази много добре на приятелите ти, ако разберат, че са ни приютили.
- Няма - мрачно се съгласи Наталия. - Във Виетнам нещата се оправят... но страната все още не е свободна. Какво предлагаш да направим?
- Трябва да вземем проклетото нещо с нас. Когато се доберем до мястото на срещата, ще го взривя точно преди да се изтеглим.
Англичанинът отиде до прозореца и го отвори изцяло. Селяните бяха събрани навън, някои от тях продължаваха да наблюдават нервни пътя, по който се отдалечаваше превозното средство.
- Сбогувай се с приятелите си, докато взема мината и автомата. Благодари им и от мое име.
- Ще го сторя - обеща Наталия и каза,довиждане“ на децата.
Чейс я остави и излезе навън, където направи благодарствени жестове към хората, взе си раницата и побягна към реката. „Скачащата Бети“ и калашникът си стояха непокътнати на мястото, където ги остави. Окачи автомата на рамото си, внимателно вдигна мината и детонатора и се насочи към селото. Изплашената германка го чакаше в покрайнините.
- Казах им, че ако ме заловят, няма да споменавам, че съм била в селото - обясни момичето. - Но аз...
- Няма да ни заловят - прекъсна я уверен Еди. - Ще те отведа до мястото на срещата и след това ще се махнем от тук. Само трябва да прекосим реката.
Жената посочи надолу по нея.
- Има една плитчина малко по-надолу, там можем да преминем. Ще излезем на един път от другата страна.
- Чудесно.
Чейс беше запомнил приблизителните местоположения на селото и на мястото за среща на картата; пътешествието през джунглата щеше да отнеме само няколко часа. Мъжът прегърна мината в сгъвката на едната си ръка и тръгна напред покрай реката. Наталия вървеше след него.
15.
Норвегия
Нина се взираше студено в бившия си колега. Макар да беше в края на трийсетте си години, времето, прекарано в затвора, беше състарило Лоугън Бъркли значително, в кестенявата му коса се забелязваха сиви косми, а около слепоочията му се бяха образували дълбоки бръчки, които със сигурност не бяха в резултат на много смях. Носът му беше чупен... но причината за това беше Нина, а не затворът.