- Устроили сте им клопка - осъзна Еди. - Казали сте им за Наталия, за да се опитат да я заловят и да получат онова, което им трябва.
Хойт избърса носа си, след което дари англичанина с крива усмивка.
- Не си толкова тъп, колкото изглеждаш, Чейс. Да, устроихме им клопка. Пуснахме им информацията за Наталия и те веднага захапаха стръвта. Тъй като тя се намираше в приятелска за Русия страна, Отдел 201 лесно получи разрешение да прави каквото си иска тук. Когато руснаците направиха своя ход, ние бяхме готови да им отвърнем.
- Малко копеленце - излая новозеландецът, оголвайки зъби. - От колко време планираш това?
- Достатъчно дълго. Но си струваше. Извадихме Отдел 201 от Русия и го пратихме някъде, където можем да го докопаме. Щом се озоваха на открито, тогава... - Последва нова неприятна усмивка. - Откраднахме проучванията им, унищожихме всичко, върху което са работили, убихме някои от най-добрите им учени. Единственият начин нещата да се развият по-добре, щеше да е, ако шефът им беше тук, за да мога отнеса главата на шибаняка.
- Не можеш да получаваш всичко, което искаш - отвърна Еди. - Не успя да докопаш Наталия.
Хойт изпръхтя.
- Ще я получим. Смяташ, че това е краят ли, Чейс? Тъпо английско копеле. Ние току-що започваме...
Еди стовари ботуша си в корема на американеца и го остави да се бори за въздух и да се присвива.
- Ние също.
Със стисната челюст Съливан се надвеси над Хойт, оръжието му беше насочено в главата на продажния наемник.
- Искам отговори, Хойт. Продължаваш да казваш „ние“ - за кого работиш? Кой е твоят работодател?
Американецът погледна предизвикателно към тримата мъже. Пръстът на Хал бавно занатиска спусъка...
Пронизителен гърмеж се разнесе около брега на реката.
Не оръжието на Съливан го беше произвело. Водачът на наемниците се разтресе, на лицето му се изписа ужас... Мъжът залитна и се свлече на дървената тераса. От раната в центъра на гърба му бликна кръв.
Чейс и Кастил се завъртяха... за да видят, че димящото оръжие сега беше насочено към тях.
- Искахте да разберете кой е работодателят на Хойт? - каза Лок, в ръцете си държеше стабилно малък хромиран „Глок 26“. - Това трябва да съм аз.
17.
Русия
- Колко време смяташ да ме избягваш? - попита Еди.
Нина не го дари с вниманието си, погледът ѝ следеше осветените от зората степи на Южна Русия, над които прелетяха ниско с малкия бизнес самолет.
- Не те избягвам, просто съм ти толкова ядосана, че ако те погледна, може да не успея да издържа на изкушението да ти разбия лъжливото лице. - Жената посочи гневно с пръст към мъжа в другата част на пътническото отделение. - От колко време сте заедно с руското си приятелче ей там?
- Той не ми е приятел - отвърна Еди ядосан. - Единствената причина, поради която работя с него, е... защото се налага.
- Налага се - саркастично повтори Нина. - Сигурно се наложи да го пуснеш, след като отвлече Тува. - Шведката, която се намираше на задния ред със седалки, сънено вдигна глава, когато чу името си. - Навярно се наложи да саботираш и мисията. Наложи се да сложиш шибана бомба на руническия камък! - Най-накрая жената погледна в очите съпруга си, гласът ѝ се беше повишил значително. - Продължаваш да не ми казваш защо се е наложило да сториш всичко това? Какво става, Еди? Защо не ми кажеш какво се случва?
Гласът на мъжа подсказваше, че вътрешно води борба със себе си:
- Защото... защото дадох обещание. Казах ти, не мога да ти разкрия повече.
- Но аз мога - намеси се руснакът.
Беше се наложило на Еди дълго да увещава Нина и Тува, че непознатият не представлява заплаха, но нито една от двете жени не искаше да се довери на техния мистериозен - и до момента мълчалив - спасител. На езерото мъжът се беше обадил на свой хеликоптер, който да ги изведе от мястото на събитията, Уайлд настоя също така той да уведоми норвежките власти да приберат Мат и другите оцелели. На частно летище ги чакаше самолет, който да ги отведе дълбоко в сърцето на огромната бивша комунистическа република.
Руснакът беше запазил мълчание от този момент насетне.
- Реши да проговориш вече, така ли? - попита го Нина. - Защо?
Домакинът им се усмихна.
- Не обичам, когато мъж и жена се карат. Напомня ми за родителите ми. Така. Какво желаеш да знаеш?
Жената го дари с леден поглед.
- Всичко. Започни от там: кой всъщност си ти?
Мъжът се изпъна като струна и отдаде чест.
- Аз съм полковник Григори Алексеевич Каган, главнокомандващ операциите на Секция двести один, или както му викат на английски: Отдел 201.