Еди надникна зад рамото ѝ.
- Това е авиобаза „Енгелс“.
Каган го изгледа подозрително.
- Откъде знаеш това?
- Защото Русия има само две активни бази с ядрени бомбардировачи, а другата е далеч, далееееч на изток. - Англичанинът посочи към някои от летателните апарати, тези приличаха по-скоро на спринцовки с крила, отколкото на тромавите турбовитлови машини, покрай които минаха преди малко. - А Ту-160 е ядрен бомбардировач.
- Знаеш много за руската армия, господин Чейс.
Еди се ухили.
- Част от старата ми работа. Не знаехме в кой момент ще ни изпратят да взривим всичките ви самолети, така че се налагаше да сме подготвени.
- Надявам се да не взривите никой от тях днес - кисело отвърна Каган.
Нина въздъхна.
- О, господи. Някой все трябва да предизвиква съдбата, нали? - Усмивката на Еди се разшири още повече, а сърдитото изражение на руснака стана още по-сърдито.
Самолетът зави по една от пътеките за рулиране и се насочи към нисък бетонен бункер, пред едната му стена бяха наредени големи метални резервоари. Пътниците излязоха от летателния апарат. Нина не успя да разчете написаното на кирилица върху мрачната и грозна постройка, но нямаше как да сбърка с числата, които бяха еднакви и на руски, и на английски: 201.
- Последвайте ме - нареди Каган и поведе групата към чифт широки и доста масивни плъзгащи се метални врати.
Трима униформени мъже излязоха да ги посрещнат, техният командир - един набит офицер с черна коса и тънки мустаци - подхвана кратък, но оживен разговор на руски с Каган. Мъжът направи пренебрежителен жест и се обърна към гостите си.
- Това е капитан Славин - представи охранителя Григори. - Той отговаря за сигурността в бункера.
Еди се намръщи, когато разпозна мъжа.
- Помня го. Той беше във Виетнам.
Това всъщност бе човекът, който ги откри в бараката с Хойт. Изненаданото изражение на лицето на Славин подсказа на йоркширеца, че и той го е разпознал.
- Така беше - потвърди Каган. - Но после осъзна, че постът на охранител му допада повече, отколкото този на шпионин. Не съм ли прав, Колчак Якович?
Тонът на мъжа съдържаше огромна доза снизхождение, която Славин не одобри. Въпреки това охранителят не се хвана на въдицата и каза:
- Сър, академик Айзенхов очаква вас и гостите ви - английският му звучеше комично, тъй като слагаше ударенията на грешните срички.
Нина потисна смеха си, но Еди не можеше да пропусне подобна възможност:
- Бла-годаря ти мно-го, ня-маме търпе-ние да се срещ-нем с него.
Славин се намръщи и посочи към вратата.
- От тук. - Мъжът влезе в сградата, двамата му подчинени го последваха.
Тува се подвоуми, но Каган я дари с окуражителна усмивка.
- Всичко е наред. Моля.
Жената неохотно тръгна след тримата охранители в бункера, Нина и Еди вървяха след нея. Озоваха се в голям асансьор със стоманени стени. Уайлд потрепери, когато забеляза символа за биологична заплаха: подобния на нокти черен трилистник на жълт фон, под него беше изписано дълго и смразяващо кръвта предупреждение. Каган влезе в кабината последен и натисна един бутон. Вратите се затвориха, изолирайки дневната светлина с металически звън. Разнесе се далечен грохот на машини, след което асансьорът се разтресе и започна своето спускане.
- Колко надълбоко отиваме? - попита Нина.
- Съоръжението се намира на трийсет метра под земята - отвърна Григори. - Проектирано е така, че в случай на извънредно положение да бъде напълно откъснато от повърхността. И ако се налага да бъде стерилизирано.
Еди го погледна колебливо.
- Какво имаш предвид под стерилизация?
Руснакът посочи към предупредителния знак.
- При биологична заплаха всеки заразен участък от бункера може да бъде изолиран и изгорен с помощта на ацетиленови горелки. Видяхте резервоарите с газ пред бункера.
- Някога налагало ли ви се е да изпълнявате процедурата? - попита Нина и нервно погледна към тавана на кабината за споменатите пръскачки.
- Не и тук - отвърна Каган. - Но веднъж стана... злополука, на друго място. Заради това Отдел 201 беше създаден. За да се увери, че подобно нещо никога няма да се повтори.
Асансьорът спря. Тежките метални врати изпъшкаха, преди да се отворят, втори чифт, също толкова дебели, колкото първите, се появи зад него. За разлика от първите, тези тук бяха от полиран метал. Те също се разтвориха. Стените и подът на помещението, в което се озоваха, бяха покрити с чисто бели плочки. Ботушите на Славин затракаха по тях, когато мъжът напусна кабината.