- Академикът е в кабинета си - съобщи той и направи знак на всички да излизат от асансьора.
- Ето ги и газовите пръскалки - промълви тихичко Еди, когато той и Нина се озоваха в някакво бяло преддверие.
Жената проследи погледа му и забеляза малък черен купол в единия ъгъл на тавана. Още подобни устройства бяха разположени така, че да покрият всеки сантиметър от вътрешността на бункера.
Славин ги поведе по един огромен централен коридор. От двете му страни бяха разположени стаи, до които се стигаше през дебели метални плъзгащи се врати. Някои от тях имаха прозорци, през които Нина побърза да хвърли един поглед; оказаха се различни лаборатории, но само две от тях бяха в употреба в момента. Обитателите им ги погледнаха учудено през предпазните си очила, бяха облечени в костюми за биологична защита. На всеки десет метра пред тях се изправяха нови врати, които руският офицер отваряше с карта. До панела за отключване на всеки вход имаше и друго подобно табло, което съдържаше лост зад стъклен капак, заплашително ограден от лента на черни и жълти ивици и белязан със знака за биологична заплаха. Нина осъзна предназначението му: всеки, който го активираше, щеше да изолира участъка зад себе си и да активира стерилизирането.
Странични коридори пресичаха лабораториите, но групата продължи по главния, докато не достигна края му. Последната врата беше някак си не на място, направена от тъмно, дебело, лакирано старо дърво, а не от метал. Славин чукна почтително на нея. Отвътре се разнесе глух отговор. Мъжът я отвори и се отдръпна, за да могат другите да влязат.
Дори нелепата за това място врата не успя да подготви Нина за изненадата, която я споходи, щом влезе в стаята. Тя беше много по-уютна от бункера навън, бе създадена почти задушевна обстановка. За разлика от останалата част от комплекса, покрита със стерилни бели плочки, това помещение беше декорирано с дървени плоскости, по-голямата част от стените беше заета от полици с книги. Приятна музика се носеше от малък СD плейър, която жената със закъснение осъзна, че принадлежи на Франк Синатра - „Най-доброто тепърва предстои“37. Малки саксийни растения бяха разположени на произволни места, като масички и рафтове. В стаята се носеше миризмата на нещо остаряло, миризма, навяваща спомени за академични заведения, библиотеки и лекционни зали.
Мъжът, който се намираше в помещението, перфектно се връзваше с обзавеждането. Той стоеше в добре износено широко кресло с облегалки, на малка кръгла масичка от дясната му страна димеше чаша с чай. Костюмът му беше малко по-голям за неговата старческа фигура, отколкото трябваше, и по този начин му придаваше странен детински вид. Нина предположи, че домакинът им е около осемдесетгодишен. Едното му око беше млечно, но другото все още бе пронизващо синьо.
Каган заговори на мъжа на руски. Старецът кимна и посочи с кокалестата си ръка към столовете срещу него.
- Моля, заповядайте - покани посетителите да седнат Григори.
Еди изчака Нина и Тува да се настанят, след което и той се намести.
- Приятно местенце - каза той. - Харесва ми как се връзва с декора навън. Малко е топличко обаче.
По-възрастният им домакин се разсмя гърлено.
- Когато остареете колкото мен, също ще държите стаята си добре отоплена! - Мъжът владееше английски език, което изненада гостите му. Заговори пак на руски и хората на Славин напуснаха стаята, но капитанът остана в нея, наблюдаваше западняците злобно. - Доктор Уайлд, доктор Скилфингър, господин Чейс, аз съм академик Димитрий Прокопиевич Айзенхов, директорът на Отдел 201. Трябва да призная, че съм със смесени чувства относно тази среща, но съм щастлив, че Григори Алексеевич - мъжът размаха пръст към Каган - е успял да ви доведе тук живи и здрави.
- Не всички в екипа ми извадиха такъв късмет - отвърна Нина. Гневът ѝ заради случилото се край езерото се завърна. - Никой не ми дава ясни отговори какво, по дяволите, се случва. Мисля, че е време това да се промени.
Жената погледна право към Еди, докато изричаше последното; съпругът ѝ не се чувстваше удобно.
Айзенхов кимна.
- Права сте. Време е, доктор Уайлд. - Академикът изключи музиката и се облегна назад в креслото си. - По времето на Студената война Съветският съюз решил да използва Нова Земя като тестови обект за изпробване на ядрени бомби. За да подготвят мястото, руснаците изследвали целия остров. Натъкнали се на нещо. - Синьото му око се премести върху Тува. - Викингски рунически камък, който маркирал дълбока пещера. Той представлявал предупреждение за онова, което ги чакало вътре.