Когато всичко свърши, Гарион се оплака, че го боли глава, и го накараха да си легне.
— Поне набих Кал Торак — каза сънено той на леля Поул.
Тя го измери с остър поглед.
— Къде си чувал за Торак?
— Той се нарича Кал Торак, лельо Поул — търпеливо й обясни Гарион.
— Отговори ми.
— Ратаите разказваха разни истории — старият Кралто и другите — за Бранд, Воу Мимбре, Кал Торак и всички останали. Точно на това си играехме с Рундориг — аз бях Бранд, а той — Кал Торак. Но на мен не ми беше необходимо да откривам своя щит. Рундориг ме удари по главата преди да бяхме стигнали дотам.
— Чуй ме хубаво, Гарион — каза леля Поул. — Слушай ме внимателно. Никога повече не произнасяй името Торак.
— Той се нарича Кал Торак, лельо Поул — отново й обясни Гарион. — Не само Торак.
И тогава тя го удари — нещо, което не бе правила никога. Ударът през устата го изненада много повече от болката, защото тя не бе замахвала много силно.
— Никога повече не произнасяй името Торак. Никога! — каза тя. — Това е важно, Гарион. Твоята сигурност зависи от това. Искам да ми обещаеш.
— Е какво толкова — каза той обидено.
— Обещай ми.
— Добре. Обещавам. Това беше само игра.
— Много глупава игра — каза леля Поул. — Можеше да убиеш Рундориг.
— Ами аз? — възпротиви се Гарион.
— Ти не си бил в опасност — отвърна тя. — Сега заспивай.
Момчето ту задрямваше, ту отново се събуждаше. Главата му бе олекнала от нараняването и от странното горчиво питие, което леля Поул му беше дала, но му се струваше, че чува звучния й, плътен глас:
— Гарион, мой Гарион, ти все още си прекалено млад.
По-късно, докато се отърсваше от дълбокия сън като пусната риба, която се стрелка към сребристата повърхност на водата, му се стори, че я чува да вика:
— Татко, помогни ми!
След това отново потъна в тревожните дебри на съня, където се появяваше мрачна фигура на мъж, възседнал черен кон, който наблюдаваше всяко негово движение със студена враждебност и някакво друго чувство, което се намираше на границата на страха; а зад мрачната фигура се виждаше лице, което винаги бе усещал, че стои неизменно там, ала никога не бе признавал това открито — дори и пред леля Поул — осакатеното, грозно лице, което за миг бе зърнал или си бе въобразил, че е видял по време на боя с Рундориг — то мрачно се изправи пред очите му като ужасен плод на неописуемо зло дърво.
ГЛАВА 2
Не бе изтекло много време от безкрайното пладне в детството на Гарион, когато разказвачът се появи пред портата на фермата на Фалдор. Разказвачът, изглежда, нямаше собствено име като другите хора, и изглеждаше като просяк. Вълнената му туника с дълги ръкави бе препасана с въже, а качулката му, необичайна в тази част на Сендария, падаше чак до раменете и бе опръскана и омазана с безброй лекета. Единствено дългата му пелерина изглеждаше сравнително нова. Бялата коса на стария разказвач и брадата му бяха подстригани късо. Лицето му беше волево, ъгловато, а чертите му не подсказваха нищо за живота му в миналото. Той не приличаше на аренд, нито на черек, не беше алгар, нито драсниянец, изглежда не произхождаше от Рива, нито от Толнедра. Сякаш корените му бяха в някакъв народ, който хората отдавна бяха забравили. Очите му имаха наситеносин цвят, бяха весели, млади и сякаш изпълнени с немирство.
Разказвачът се появяваше от време на време пред портата на фермата на Фалдор и беше винаги добре дошъл. В действителност той беше скитник — дърво без корен, — който изкарваше прехраната си, като разказваше разни истории. Неговите приказки не бяха винаги нови, ала в начина, по който ги разказваше, се криеше магия. Гласът му можеше да трещи като гръмотевица или да притихне като шепота на най-лекия ветрец. Той умееше да имитира гласовете на дузина мъже едновременно; подсвиркваше като птица така, че самите птици приближаваха до него, за да чуят какво ще каже; а когато виеше като вълк, косите на слушателите му настръхваха и в сърцата им се промъкваше хлад, като че ли беше люта драсниянска зима. Той можеше да възпроизвежда звука на дъжда и вятъра и дори — чудо — звука на падащия сняг. Историите му бяха пълни със звуци, които ги правеха живи, и с тези звуци и думи той изтъкаваше своите приказки. Гледките и миризмите, самото усещане за странни места и далечни времена сякаш се събуждаха за живот и омагьосваха слушателите.
И цялото чудо на своите истории той щедро раздаваше в замяна на малко храна, няколко халби бира и топло местенце в плевника, където да пренощува. Старецът се скиташе по света и също като птиците не притежаваше нищо.