Кралица Ислена, която все още изглеждаше потресена, стоеше близо до огнището с Порен и Силар и не направи дори опит да последва групата, която крал Анхег изведе от тронната зала.
„Ще ти обадя какво става“ — сигнализира с жестове крал Родар на своята кралица.
„Естествено“ — отвърна му тя. Лицето й беше спокойно, ала пропукването на пръстите й, докато оформяше фразите, разкриваше, че е раздразнена.
„Дръж се спокойно, дете — казаха й пръстите на Родар. — Ние сме гости тук и трябва да се подчиняваме на местните обичаи.“
„Както заповядате, господарю“ — отвърна тя с резки саркастични движения.
С помощта на Хетар крал Чо-Хаг се справи със стълбището, макар и мъчително бавно.
— Извинявам се — рече запъхтян той, като спря по средата да си поеме дъх. — За мен е също така неприятно, както и за вас.
Крал Анхег постави стражи на първата площадка на стълбището, след това отиде и затвори тежката врата.
— Запали огъня, братовчеде — каза той на Барак, — Няма да е зле да се настаним удобно.
Барак кимна и докосна с пламъка на факлата дървата в камината.
Стаята беше кръгла и не особено просторна, ала имаше място за всички — пейките и столовете бяха предостатъчни.
Господин Улф се изправи край един от прозорците и погледна към пламтящите светлини на Вал Алорн, които се разстилаха под него.
— Винаги съм харесвал кулите — изрече той сякаш на себе си. — Моят Учител живееше в кула като тази и аз се наслаждавах на всяка минута, която прекарвах там.
— Бих дал живота си, ако можех да познавам Алдур — прошепна Чо-Хаг. — Наистина ли е бил заобиколен от светлини, както казват някои хора?
— На мен ми изглеждаше съвсем обикновен — отговори господин Улф. — Живях с него пет години, преди да узная кой е.
— Наистина ли е бил толкова умен, както са ни казвали?
— Вероятно дори по-умен — отговори Улф. — Аз бях необуздано момче, скитник, и той ме намери пред кулата си, когато издъхвах сред една снежна буря. Успя да ме научи на ум, макар че това му отне неколкостотин години. — Вълшебникът с въздишка се отдръпна от прозореца и каза: — А сега на работа.
— Къде ще отидеш, за да подновиш търсенето? — попита крал Фулрах.
— В Камаар — отговори Улф. — Намерих следата там. Мисля, че тя отвежда в Арендия.
— Ще изпратим с тебе войници — каза Анхег. — След това, което се случи тук, е много вероятно кролимите да се опитат да те спрат.
— Не — твърдо каза Улф. — Войниците са безполезни в борбата с кролимите. Не мога да се движа с цяла армия — ще ми се наложи да обяснявам на кралете на Арендия защо нахлувам в царството им с орда войници. Ще ми е необходимо дори по-дълго време да обясня на арендите онова, което обясних на алорните — колкото и невъзможно да ви звучи това.
— Не бъди неучтив, татко — намеси се леля Поул. — Този свят е техен и те за загрижени за него.
— Няма да имаш нужда от цяла армия, Белгарат — поде крал Родар, — но няма ли да е благоразумно да вземеш със себе си неколцина храбри мъже?
— Много малко са нещата, с които аз и Поулгара не бихме могли да се справим — възрази Улф. — Пък и Силк, Барак и Дурник ще бъдат с нас и ще се занимават с по-земните проблеми. Колкото по-малка е нашата група, толкова по-малко внимание ще привличаме. — Той се обърна към Чо-Хаг. — И докато все още говорим по този въпрос — бих желал да взема твоя син Хетар с нас. По всяка вероятност ще имаме нужда от неговите умения.
— Невъзможно — твърдо заяви Хетар. — Трябва да остана със своя баща.
— Не, Хетар — каза Чо-Хаг. — Не желая да изживееш целия си живот, служейки като крака на един сакат човек.
— Никога не съм съжалявал, че ти помагам, татко — отвърна Хетар. — Има много хора със същите умения като мен. Нека древният избере някой друг.
— Колко хора ша-дарим има сред алгарите? — сериозно попита Улф.
Хетар го погледна проницателно, сякаш се опитваше да му каже нещо с очи.
Крал Чо-Хаг шумно пое дъх и попита:
— Хетар, вярно ли е това?
Хетар сви рамене и отвърна:
— Може би е, татко. Не мислех, че е толкова важно.
Чо-Хаг впери поглед в господин Улф.
— Вярно е — кимна Улф. — Разбрах това още първия път, когато го видях. Той е ша-дар. Ала трябва да открие това сам.
Изведнъж очите на Чо-Хаг се напълниха със сълзи.
— Сине! — гордо рече той и притисна Хетар в здрава прегръдка.
— Това не е нещо особено, татко — каза тихо и смутено Хетар.
— За какво приказват? — прошепна Гарион на Силк.
— За нещо, към което алгарите се отнасят много сериозно — тихо обясни Силк. — Те смятат, че някои хора са способни да разговарят мислено с конете. Наричат хората с такива способности ша-дарим, което означава „племенен вожд на конете“. Такива хора са голяма рядкост — не повече от двама-трима в цяло поколение. Всеки алгар, който умее да прави това, е най-великият между великите. Чо-Хаг ще се пръсне от гордост, когато се завърне в Алгария.