На следващата сутрин времето беше ясно. Всички станаха рано и се събраха в двора, където чакаха шейните.
— Няма нужда да излизаш на студа, Мерел — каза Барак на облечената си с кожена пелерина съпруга, която седна до него в шейната.
— Дългът ми повелява да изпратя съпруга си до кораба — отговори тя с дръзко повдигната брадичка.
— Както желаеш — въздъхна Барак.
Шейната на крал Анхег и кралица Ислена се понесе начело, след нея, напускайки двора, по заснежените улици полетяха шейните на останалите крале.
Слънцето ярко блестеше, въздухът беше свеж. Гарион мълчеше, седнал при Силк и Хетар.
— Защо си толкова мълчалив, Гарион? — попита Силк.
— Случиха се прекалено много неща, които не разбирам — отговори той.
— Никой не може да разбере всичко — произнесе Хетар нравоучително.
— Череките са необуздани и мрачни хора — заговори Силк. — Те не разбират дори себе си.
— Не само череките — каза Гарион. Опитваше се да намери подходящите думи, за да изрази мисълта си. — Леля Поул, господин Улф, Ашарак — всичко това. Всичко се случва толкова бързо. Не мога да проумея нищо.
— Събитията са като конете — каза Хетар. — Понякога те бягат от нас. Но след като потичат малко, отново започват да вървят полека. Тогава имаме време да осмислим всичко.
— Дано да е така — отговори Гарион несигурно и отново потъна в мълчание.
Шейните завиха и навлязоха в широкия площад пред храма на Белар. Сляпата старица отново беше там и Гарион разбра, че ги е очаквала. Тя се изправи на стълбището пред храма и вдигна тояжката си. Без никаква обяснима причина конете, теглещи шейните, спряха, целите разтреперани, въпреки подканянията на водачите си.
— Здравей, велики — извика сляпата. — Желая ти добър път.
Шейната, в която седеше Гарион, бе спряла най-близо до стълбището пред храма и изглеждаше, че старицата приказва на него. Почти без да мисли, той отговори:
— Благодаря. Но защо се обръщаш към мене така?
Тя остави въпроса му без отговор.
— Спомни си за мене — каза само тя и ниско се поклони. — Спомни си Мартьо, когато получиш своето наследство.
Вече за втори път тя казваше тези думи и Гарион почувства остро любопитство.
— Какво наследство? — попита той.
Ала Барак ревеше, обзет от бяс, и се мъчеше едновременно да отхвърли кожената наметка и да извади сабята си. Крал Анхег тъкмо слизаше, от своята шейна, грубото му лице беше пепеляво от ярост.
— Не! — рязко извика леля Поул. — Аз ще се погрижа за нея. — Тя се изправи. — Чуй ме, вещице — заговори тя с ясен глас като махна качулката от главата си. — Мисля, че виждаш прекалено много с тези твои слепи очи. Сега ще ти направя услуга — ти повече няма да бъдеш измъчвана от мрака и от тревожните видения, които се носят из него.
— Ако искаш, ме убий, Поулгара — каза старицата. — Но аз наистина виждам.
— Няма да те убия, Мартьо — отвърна леля Поул. — Ще те възнаградя. — И тя вдигна ръка с кратък, тайнствен жест.
Гарион видя — това се случи пред очите му, така че по-късно нямаше начин да каже, че е просто някакъв фокус. Беше вперил поглед в лицето на Мартьо и забеляза как белият слой върху очните й ябълки потече надолу както мляко се стича по вътрешната страна на чаша.
Старицата се изправи вцепенена, когато светлосивите й очи се показаха изпод бялата ципа, която ги беше скривала досега. После изпищя. Протегна ръце напред, погледна ги и отново изпищя. В писъка й прозвучаха сърцераздирателни нотки на неописуема загуба.
— Какво направи? — попита кралица Ислена.
— Върнах й зрението — отговори леля Поул, после отново седна на мястото си и се уви в кожената наметка.
— Значи можеш да правиш това? — изрече Ислена. Лицето й побеля.
— Нима ти не можеш? Съвсем просто е.
— Но — възрази кралица Порен, — след като й възвърна зрението, тя ще загуби другата си способност — да вижда бъдещето, нали?
— Да — отговори леля Поул. — Но цената спрямо онова, което получи, е нищожна, нали?
— Значи повече няма да бъде вещица? — настоя да узнае кралица Порен.
— Бездруго не беше умела в този занаят — каза леля Поул. — Виденията й бяха размътени и несигурни. Така е по-добре. Повече не ще тревожи нито себе си, нито другите със сенките. — Тя погледна крал Анхег, който седеше вцепенен, обзет от страхопочитание, до изгубилата си и ума и дума кралица. — Ще продължим ли? — спокойно попита леля Поул. — Корабът ни чака.
Конете, сякаш освободени от нейните думи, се втурнаха напред.
Гарион хвърли поглед назад. Старата Мартьо стоеше на стълбището пред храма, гледаше протегнатите си ръце и ридаеше безутешно.