Понеже не беше сигурен откъде да започне, Гарион подхвана разговора отдалеко:
— Как направи леля Поул онова с очите на Мартьо?
— Волята и Думата — каза Улф и дългото му наметало заплющя на силния вятър. — Не е трудно.
— Не разбирам — призна Гарион.
— Просто пожелаваш нещо да се случи — обясни старецът. — После произнасяш думата. Ако желанието ти е достатъчно силно, то се изпълнява.
— Нима това е всичко? — попита малко разочаровано Гарион.
— Да, това е всичко — потвърди Улф.
— А думата каква е — магическа ли е?
Улф се засмя и погледна към слънцето, което ярко блестеше над студеното зимно море.
— Не — отговори той. — Няма магически думи. Някои хора вярват, че има, но не са прави. Кролимите използват странни думи, но това всъщност не е необходимо. Всяка дума върши работа. Важно е желанието, а не думата. Тя е само канал, по който протича желанието.
— Бих ли могъл и аз да направя това? — попита Гарион, изпълнен с надежда.
Улф го погледна и каза:
— Не зная, Гарион. Аз не бях много по-голям от тебе, когато за пръв път го сторих, но вече от няколко години живеех с Алдур. Предполагам, че това е от значение.
— Какво се случи?
— Моят Учител искаше да преместя една скала — заразказва старецът. — Изглежда, му се струваше, че тя му пречи. Опитах се да я повдигна, ала беше твърде тежка. След малко се ядосах и й заповядах да се махне. И скалата се подчини. Бях много изненадан, ала Учителят въобще не помисли, че това е нещо необичайно.
— Просто каза „махни се“? Само това? — Гарион не можеше да повярва.
— Само това. — Улф сви рамене. — Стори ми се така просто, че се учудих как съм могъл да не се сетя за това по-рано. Тогава си помислих, че всеки може да го прави. Ала оттогава хората са се променили много. Може би вече не е възможно. Трудно е да се каже, наистина.
— Винаги съм си мислил, че магиите трябва да се правят с дълги заклинания, странни знаци и други подобни неща — призна Гарион.
— Това са само фокусите на измамниците и шарлатаните — подчерта Улф. — Те правят цяло представление, за да впечатлят и уплашат простите хора, но заклинанията и магическите формули нямат нищо общо с онова, което става в действителност. Съсредоточи Волята си, изречи Думата и желанието се изпълнява. Понякога някакъв жест би могъл да помогне, но всъщност и той не е необходим. На леля ти, изглежда, винаги й се ще да прави жестове, когато иска да направи нещо да се случи. От стотици години се опитвам да я отуча от този навик.
Гарион примигва.
— Стотици години? — задъхано повтори той. — На колко години е тя?
— По-възрастна е, отколкото изглежда — каза господин Улф. — Във всеки случай не е учтиво да задаваш въпроси за възрастта на една жена.
Гарион почувства внезапна, ужасна празнота. Най-лошият от страховете му току-що бе намерил потвърждение.
— Значи тя в действителност не е моя леля, нали? — бързо попита той.
— Кое те кара да мислиш така? — рече Улф.
— Просто не би могло, нали? Винаги съм мислил, че тя е сестра на моя баща, но ако е на стотици и хиляди години, това би било невъзможно.
— Прекалено обичаш тази дума, Гарион — отбеляза Улф. — Но ако се замислиш по-дълбоко, ще се окаже, че нищо — или почти съвсем малко — е наистина невъзможно.
— Но как би могла? Искам да кажа — как би могла да бъде моя леля?
— Добре — заговори Улф. — Ако ще се изразяваме точно, ще трябва да подчертаем, че Поулгара не е сестра на баща ти. Нейната връзка с него е много по-сложна. Тя е сестра на неговата баба — всъщност неговата най-далечна баба, ако съществува такава дума, с която бих могъл да опиша роднинската й връзка с твоя баща — и твоя баба също така, разбира се.
— Значи тогава тя е моя пралеля — каза Гарион и почувства лека искрица надежда. Това поне вече беше нещичко.
— Не съм сигурен дали бих употребявал такова обръщение в нейно присъствие — поусмихна се Улф. — Може да се обиди. Защо си толкова загрижен?
— Може би тя само е казвала, че ми е леля, а между нас не е имало въобще никаква връзка — от това се боях — призна Гарион. — От дълго време се плаша от тази мисъл.
— Защо?
— Трудно е да обясня — рече момчето. — Разбираш ли — аз всъщност не зная кой съм, нито какъв съм. Силк разправя, че не съм сендар, а Барак — че някак приличам на риванец, но не съвсем. Винаги съм си мислил, че съм сендар — както Дурник, — но подозирам, че не съм. Не зная нищо за родителите си — нито откъде са, нито нищо. Ако леля Поул не е свързана с мене, аз въобще нямам никакъв близък човек в целия свят. Съвсем сам съм, а това е много лошо.
— Но сега всичко е наред, нали? — каза Улф. — Твоята леля е наистина твоя леля — поне кръвта в нейните и твоите жили е една и съща.