— Разговаряй с птиците — предложи му леля Поул не особено учтиво.
— Птиците умеят да слушат добре — отвърна й старецът, — но тяхната реч е изпълнена с повторения и много скоро става досадна. Защо не взема момчето да ми прави компания?
Гарион затаи дъх.
— Той вече има свои лоши навици — язвително заяви леля Поул. — Не му трябва учител като теб.
— Е, госпожо Поул — възрази старецът и разсеяно задигна една кифличка. — Бъди справедлива към мен. Освен това малко разнообразие ще е добре дошло за момчето — ще разшири кръгозора му. Би могла да се изразиш и по този начин.
— Неговият кръгозор е достатъчно широк, благодаря — каза тя.
Сърцето на Гарион се сви.
— И все пак — продължи жената, — поне бих могла да разчитам, че той няма да забрави за моите подправки и няма да се опиянчи с бира, за да обърка черния пипер с карамфила, нито канелата с муската. Добре — вземи момчето, ала имай едно наум — не искам да го водиш в долнопробни места, нито в разни свърталища с лоша слава.
— Господарке Поул! — извика старецът, като се престори на изумен. — Че аз не стъпвам в подобни места!
— Познавам те прекалено добре, Стари вълко — сухо каза тя. — Ти се чувстваш сред пороците и покварата така естествено, както патица в езерна вода. Ако до ушите ми стигне, че си завел момчето на някое отвратително място, ще си имаш работа с мен.
— Значи ще ми се наложи да взема мерки да не чуеш нищо, нали? — подхвърли той.
Леля Поул го изгледа студено и каза:
— Отивам да видя от какви подправки имам нужда.
— Аз пък ще взема кон и каруца от Фелдор — каза старецът и задигна още една кифличка.
Изненадващо скоро старецът и Гарион се заклатушкаха по изровения път към Горен Гралт. Конят се носеше в бръз тръс. Беше ярка лятна сутрин, по небето се носеха облаци като пух на глухарчета, а зад редиците жив плет се протягаха сини сенки. Но след няколко часа слънцето напече и пътуването в друсащата каруца стана уморително.
— Стигаме ли вече? — за трети път попита Гарион.
— Има още време — отговори старецът. — Десет левги са дълъг път.
— Ходил съм там — каза Гарион, като се опита думите му да прозвучат небрежно. — Разбира се, тогава бях малко хлапе и не си спомням много-много. Но ми се стори, че е хубаво място.
Старецът сви рамене и каза:
— Село като село. — Вниманието му, изглежда, бе погълнато от други неща.
Гарион, който се надяваше да накара стареца да се впусне в една от своите истории, започна да задава въпроси.
— Защо нямаш име — прощавай, ако не е учтиво да питам.
— Аз имам много имена — отговори старецът и поглади бялата си брада. — Почти толкова имена, какъвто е броят на годините ми.
— Аз пък имам само едно — отбеляза Гарион.
— Досега.
— Какво?
— Имаш само едно име досега — обясни старецът. — След време може да придобиеш друго — или дори няколко. Някои хора натрупват имена след себе си, докато годините се нижат. Понякога и имената се износват — също като дрехите.
— Леля Поул те нарича Стария вълк — каза Гарион.
— Зная — отговори старецът. — Твоята леля Поул и аз се познаваме от много отдавна.
— Защо те нарича така?
— Кой може да каже защо жена като твоята леля прави каквото и да било?
— Мога ли да наричам господин Улф2? — попита Гарион. Имената бяха особено важни за момчето и фактът, че старият разказвач, изглежда, нямаше никакво име, го притесняваше. Липсата на име правеше стареца незавършен, различен от другите човешки същества.
За миг старецът го погледна сериозно, после избухна в смях.
— Господин Улф, а? Много подходящо. Знаеш ли, това име ми харесва повече от всички, които съм получавал от години.
— Значи мога? — попита Гарион. — Искам да кажа, че мога да се обръщам към теб с господин Улф?
— Да, Гарион. Много ми харесва.
— А сега би ли ми разказал някоя приказка, господин Улф?
Времето и разстоянието започнаха да се стопяват много по-бързо, щом господин Улф започна да разказва на Гарион приказки за славни приключения и подли предателства, извлечени от изпълнените с мрак безкрайни столетия на гражданските войни в Арендия.
— Защо са такива арендите? — попита Гарион след една особено зловеща история.
— Арендите са много благородни — отговори Улф, облегна се и небрежно подръпна юздите с една ръка. — Благородството е белег, на който не може да се разчита, тъй като то понякога кара хората да извършват различни неща без видима причина.
— Рундориг е аренд — каза Гарион. — И понякога той… е, умът му не е особено пъргав, разбираш какво искам да кажа.