— Баща ми беше аренд — отвърна накрая той. — Но майка ми е от Сендария и хората разправят, че приличам на нея.
— Ти каза „беше“ — бързо заговори мургът. — Значи баща ти е мъртъв, а? — Осакатеното му лице беше напрегнато.
Гарион глупаво кимна.
— Сечеше едно дърво и то се стовари върху него — излъга той. — Беше много отдавна.
Мургът внезапно загуби интерес.
— Вземи тази монета, момче — каза той и безразлично хвърли едно медно петаче на пода в краката на Гарион. — Върху нея е изобразен ликът на бог Торак. Може би тя ще ти донесе късмет — или поне малко повече ум.
Улф бързо се наведе, вдигна монетата… но онова, което даде на Гарион, беше обикновено петаче от Сендария.
— Благодари на добрия господин, Рундориг — изхъхри той.
— Моите благодарности, почитаеми господине — каза Гарион и здраво стисна петачето в юмрук.
Мургът сви рамене и погледна встрани. Улф плати на толнедранския търговец за подправките и двамата с Гарион напуснаха магазина.
— Ти изигра опасно представление, момче — рече Улф, когато бяха достатъчно далеч, за да не бъдат дочути от двамата тули.
— Стори ми се, че не искаш да узнаят кои сме — обясни Гарион. — Не бях сигурен защо, но си помислих, че трябва да сторя същото. Погрешно ли постъпих?
— Ти си много хитър — каза одобрително Улф. — Смятам, че успяхме да измамим мурга.
— Защо смени монетата? — попита Гарион.
— Понякога монетите на ангараките не са онова, което изглеждат — отвърна Улф. — По-добре да си нямаш работа с тях. Хайде да докараме коня и каруцата. Чака ни дълъг път до фермата.
— Нали каза, че ще отседнем тук през нощта?
— Положението се промени. Ела, момче. Време е да тръгваме.
Конят беше много уморен и се движеше бавно по стръмния хълм на излизане от Горен Гралт. Слънцето клонеше към залез.
— Защо не ми позволи да задържа петачето на ангараките? — упорито продължи с въпросите си Гарион. Тази загадка все още го озадачаваше.
— На този свят има много неща, които изглеждат по един начин, а всъщност представляват нещо съвсем друго — каза Улф някак мрачно. — Нямам доверие в ангараките, а в мургите още по-малко. Смятам, че ще е добре, ако никога не притежаваш предмет с образа на Торак.
— Но войната между запада и ангараките е завършила преди повече от петстотин години — възрази Гарион. — Всички казват така.
— Не всички — отвърна Улф. — Сега вземи оная дреха от дъното на каруцата и се завий. Леля ти никога няма да ми прости, ако простинеш.
— Добре, щом искаш — каза Гарион. — Но въобще не ми е студено и никак не ми се спи. Ще ти правя компания, докато пътуваме.
— Това е добра разтуха, момче — рече Улф.
— Господин Улф — подхвана Гарион след известно време, — ти познаваше ли баща ми и майка ми?
— Да — тихо отговори Улф.
— Баща ми също е мъртъв, нали?
— Боя се, че е така.
Гарион въздъхна дълбоко.
— Така си и мислех. Щеше ми се да ги познавам. Леля Поул казва, че съм бил бебе, когато… — Момчето не можа да продължи. — Опитвал съм се да си спомня майка си, но не мога.
— Ти беше много малък — отвърна Улф.
— Какви бяха те? — попита Гарион.
Улф почеса брадата си и каза:
— Обикновени хора. Толкова обикновени, че никой не би погледнал към нито един от тях втори път.
Гарион се обиди от този отговор и възрази:
— Леля Поул казва, че майка ми била много красива.
— Беше.
— Тогава защо казваш, че е била обикновена?
— Тя не беше изтъкната или важна личност — отговори Улф. — Баща ти също. Всеки, който ги видеше, оставаше с впечатлението, че са прости селски хора — млад мъж с младата си съпруга и тяхното бебе — ето какво виждаха всички. Или поне се предполага, че са виждали това.
— Не разбирам.
— Много е сложно.
— Какъв беше моят баща?
— Среден на ръст — каза Улф. — С тъмна коса. Много сериозен млад човек. Аз го харесвах.
— Той обичаше ли майка ми?
— Повече от всичко на света.
— А мен?
— Естествено.
— И къде живеехме?
— В едно село — отвърна Улф. — Съвсем малко селце близо до планините, далеч от главните пътища. Имахте къщичка в края на селото. Малка, но здрава постройка. Баща ти сам я направи — той беше каменар. От време на време спирах при вас, когато се озовавах в тази област. — Гласът на стареца монотонно продължи да ниже думите, описвайки селото, къщата и двамата млади, живели в нея с детето си. Гарион слушаше и дори не усети кога е заспал.
Трябва да беше много късно, почти призори. Момчето усети в просъница как го вдигат от каруцата и го отнасят нагоре по някакво стълбище. Старецът беше изненадващо силен. Леля Поул също беше тук — Гарион я позна, без да отваря очи. Около нея се носеше особено ухание, което той можеше да познае дори и в стая, потънала в непроницаема тъмнина.