Фермата на Фалдор беше разположена почти в центъра на Сендария — царство, обвито в мъгли, което на запад граничеше с Морето на ветровете, а на изток със Залива на Черек. Както повечето селскостопански постройки, характерни за това време и тази страна, във фермата на Фалдор имаше не една или две, а много сгради, долепени една до друга: обори, плевници, хамбари, кокошарници, гълъбарници, всички обърнати навътре към централния двор, пред който се издигаше здрава, голяма порта. На втория етаж бяха разположени стаите — някои просторни, някои съвсем малки, където живееха ратаите, които обработваха, засаждаха, плевяха и жънеха обширните полета зад стените. Самият Фалдор живееше в стаите на квадратната кула над централната трапезария, където три пъти на ден се събираха неговите работници — понякога, по жътва, и четири пъти — и се угощаваха с щедро раздаваната храна от кухнята на леля Поул.
Като цяло фермата беше щастливо и добре ръководено стопанство. Фалдор беше добър господар. Беше висок, сериозен мъж с дълъг нос и дори по-дълга челюст. Макар че рядко се смееше и даже почти не се усмихваше, той беше благ към хората, които работеха за него, и изглеждаше по-скоро решен да се грижи за тяхното здраве и благосъстояние, отколкото да изцеди и последната капка пот от телата им. В известен смисъл той беше повече баща, отколкото господар на шестдесетината души, които живееха на неговата земя. Хранеше се заедно с тях — което беше нещо необичайно, понеже много господари в областта се стремяха да се държат отвисоко със своите работници — и неговото присъствие начело на централната маса в трапезарията упражняваше усмирително влияние върху по-младите работници, които понякога бяха склонни да се държат шумно. Фалдор беше набожен човек и неизменно се молеше за благословията на Боговете преди всяко хранене.
Хората от неговата ферма знаеха това и влизаха с някакво достойнство един след друг в трапезарията, и сядаха, изразявайки поне с външния си вид благочестие, преди да нападнат препълнените с храна подноси и купи, приготвени от леля Поул и нейните помощници.
Заради доброто сърце на Фалдор — и магьосничеството на сръчните пръсти на леля Поул — фермата беше известна из цялата област като най-доброто място, където човек можеше да живее и работи. По цяла вечер в механата на близкото село Горен Гралт се описваха най-подробно едва ли не чудотворните гозби, които редовно се поднасяха в трапезарията на Фалдор. Не така щастливите мъже, които работеха в други ферми, след няколко халби бира често потъваха в сълзи, без дори да ги крият, трогнати от описанието на някоя от печените гъски на леля Поул. Славата на фермата на Фалдор се разнасяше из цялата област.
Най-важният човек във фермата, като се изключи самият Фалдор, беше Дурник ковачът. Когато Гарион порасна и му разрешиха да се движи извън обсега на бдителния поглед на леля Поул, той неизменно се отправяше към ковачницата. Зачервеното желязо, което искреше в огнището, го привличаше почти хипнотично. Дурник беше човек с обикновена външност, непривличаща с нищо вниманието кафява коса и неугледно лице, зачервено от жегата в ковачницата. Не беше нито нисък, нито висок, нито слаб, ни пълен. Беше разумен и тих, и както повечето хора, които упражняват неговия занаят, невероятно силен. Носеше грубо прилепнала към тялото кожена дреха и престилка от същия материал. И палтото, и престилката бяха осеяни с прогорени дупчици от искрите, които летяха от огнището. Носеше тесни панталони и меки ботуши, какъвто беше обичаят в тази част на Сендария. Отначало единствените думи на Дурник към Гарион бяха предупреждения да пази пръстите си от огнището и от бляскавия метал, който излизаше от него. Ала с течение на времето той и момчето станаха приятели и ковачът говореше по-често.
— Винаги завършвай онова, с което си се захванал — съветваше го той. — Лошо е да оставиш желязото настрана и след това да го държиш в огъня повече, отколкото е необходимо.
— Защо? — питаше Гарион.
Дурник свиваше рамене.
— Просто е така.
— Винаги давай най-доброто от себе си във всяко нещо, което вършиш — каза той в друг случай, когато оглеждаше с пила металните части от теглича на каруцата, която му бяха докарали да поправи.
— Но това е отдолу — възрази Гарион. — Никой никога няма да го види.
— Но аз зная, че е там — каза Дурник, като продължи да оглажда метала. — Ако не е направено така добре, както мога, всеки път ще се срамувам, когато видя тази каруца — а аз ще я виждам всеки ден.
Приятелството им продължи. Без дори да помисли, че го прави, Дурник възпитаваше у малкото момче изконните сендарски добродетели: трудолюбие, пестеливост, трезвост, добри обноски и практичност. Върху тях бе изградено човешкото общество.