Отначало леля Поул се тревожеше, че Гарион е толкова подвластен на привлекателността на ковачницата. Може би я плашеха очевидните опасности там. Но след като наблюдава известно време от вратата на кухнята, тя разбра, че Дурник е почти толкова бдителен по отношение сигурността на Гарион, колкото и тя, и загрижеността й намаля.
— Ако момчето започне да ти досажда, Дурник, отпрати го — каза тя на ковача веднъж, когато бе донесла в ковачницата огромен меден чайник, който трябваше да се изкърпи. — Или ми кажи и аз ще го държа по-близо до кухнята.
— Той въобще не ми досажда, госпожо Поул — каза Дурник с усмивка. — Той е разумно момче и знае достатъчно добре как да не ми пречи.
— Ти си прекалено добродушен, приятелю Дурник — отговори му леля Поул. — Момчето е пълно с въпроси. Отговори на един и ще изскочат цяла дузина нови.
— Такива са момчетата — каза Дурник и внимателно изсипа врящия метал в малкия глинен пръстен, който бе поставил около дупчицата на дъното на чайника. — И аз непрекъснато задавах въпроси, когато бях момче. Баща ми и старият Барл, ковачът, който ме изучи в занаята, бяха достатъчно търпеливи да ми отговарят, когато знаеха. Бих им се отплатил зле, ако не проявявах същото търпение с Гарион.
Гарион, който седеше наблизо, бе затаил дъх, докато течеше този разговор. Знаеше, че една недоброжелателна дума от страна на двамата възрастни без забавяне ще го пропъди от ковачницата. Когато леля Поул прекоси спечената земя на двора с току-що поправения чайник в ръка, той забеляза как я гледа Дурник и в ума му се роди една идея. Тя беше съвсем проста и красотата й беше в това, че носеше всекиму по нещо добро.
— Лельо Поул — каза той вечерта и трепна, когато тя бръкна в ухото му да го измие.
— Да? — отвърна тя, вече съсредоточила вниманието си върху врата му.
— Защо не се омъжиш за Дурник?
Тя спря да го къпе и попита:
— Какво?
— Мисля, че е страхотно хубаво хрумване.
— О, така ли? — Гласът й се изостри и Гарион разбра, че се е насочил към опасна територия.
— Той те харесва — каза момчето. Искаше да се защити.
— Вече обсъди ли това с него?
— Не — отговори момчето. — Помислих си, че е по-добре да поговоря първо с тебе.
— Е, това вече е хубаво хрумване.
— Ако искаш, мога да му кажа утре сутринта.
Главата му се врътна — беше го дръпнала за ухото. И защо ли толкова й харесваше?
— Само да си казал една думичка от тази глупост на Дурник или на когото и да било другиго — каза тя. Тъмните й очи блеснаха с огън, какъвто той никога по-рано не бе виждал.
— Ама аз само си помислих… — почна той.
— Лошо си си помислил. Отсега нататък остави възрастните да мислят по тези въпроси. — Тя все още държеше ухото му.
— Както кажеш — съгласи се бързо той.
Но по-късно вечерта, когато лежаха в леглата си в тихата тъмнина, той отново косвено засегна същия въпрос.
— Лельо Поул?
— Да?
— Щом не искаш да се омъжиш за Дурник, тогава за кого искаш да се омъжиш?
— Гарион… — каза тя.
— Да?
— Млъкни и заспивай.
— Мисля, че имам право да зная — заяви той обидено.
— Гарион!
— Добре. Заспивам. Но не си права.
Тя пое дълбоко дъх и каза:
— Добре. Чуй сега. Въобще не смятам да се омъжвам. Никога не съм помисляла да го направя и сериозно се съмнявам дали през ума ми ще мине мисълта да се омъжа. Трябва да се грижа за прекалено много важни неща и не мога да отделям внимание на това.
— Не се тревожи, лельо Поул — каза момчето в опит да я успокои. — Когато порасна, аз ще се оженя за тебе.
Тя се засмя — смехът й беше дълбок, богат — и протегна ръка към лицето му в тъмнината.
— О, не, Гарион — каза тя. — Теб те очаква друга невяста.
— Коя? — попита той.
— Ще разбереш — тайнствено отвърна тя. — Сега заспивай.
— Лельо Поул?
— Да?
— Къде е моята майка? — Това бе въпрос, който момчето искаше да й зададе от доста време.
Настъпи дълбока тишина, после леля Поул въздъхна и тихо отговори:
— Тя умря.
Гарион почувства мъчителен прилив на скръб, непоносима болка, и заплака.
Леля Поул дойде до леглото му, коленичи на пода и го прегърна. После, много по-късно, след като го беше пренесла в своето легло и го бе прегърнала, докато спре да плаче, Гарион попита сподавено:
— Каква беше тя? Моята майка?
— Тя беше светлокоса — отговори леля Поул. — Много млада и много красива. Гласът и беше нежен и тя беше много щастлива.
— Тя обичаше ли ме?
— Повече, отколкото можеш да си представиш.