— Ти Белгарат ли си? — направо попита Гарион.
— Някои хора ме наричат така. И какво от това?
— Съжалявам — каза Гарион. — Просто не вярвам, че е така.
— Добре — сви рамене Улф. — Не вярвай, щом не искаш. Но какво общо има мнението ти по този въпрос с неучтивия начин, по който се държиш с леля Поул?
— Просто само… — Гарион се поколеба. — Ами… — Отчаяно желаеше да зададе на господин Улф последния, фатален въпрос, но въпреки твърдото си убеждение, че между него и леля Поул не съществува кръвно родство, не можеше да понесе мисълта, че съмненията му ще бъдат окончателно и безвъзвратно потвърдени.
— Ти си объркан — заговори Улф. — Прав ли съм? Нищо не изглежда така, както трябва да бъде, и се сърдиш на леля Поул, защото ти се струва, че тя е виновна за всичко.
— Както го описваш, звучи ужасно детински — призна Гарион и се изчерви.
— А не е ли?
Гарион се изчерви още повече.
— Тези неприятности са лично твои, Гарион — продължи господин Улф. — Наистина ли мислиш, че и други хора трябва да бъдат нещастни заради тях?
— Не — едва чуто прошепна Гарион.
— Леля ти Поул и аз сме такива, каквито ни виждаш — заговори тихо Улф. — Хората са изприказвали много глупости за нас, но това наистина няма значение. Има неща, които трябва да бъдат извършени, и ние сме онези, които трябва да ги извършат. Това е важното. Не прави задачата на леля Поул по-тежка, просто защото светът не ти харесва. Такова поведение не е детинско, а невъзпитано. Освен това ти винаги си се държал добре. Според мен й дължиш извинение, нали?
— Прав си — съгласи се Гарион.
— Доволен съм, че имахте тази възможност да поговорим — каза старецът. — На твое място не бих чакал прекалено дълго, преди да се сдобря с нея. Не можеш да си представиш колко дълго може да се сърди тя. — Той се засмя. — Поул ми е сърдита, откакто се помня, а това е така отдавна, че въобще не ми се мисли по този въпрос.
— Ей сега отивам — каза Гарион.
— Хубаво — одобри Улф.
Гарион стана и решително се насочи към леля Поул, която се взираше към страшните водовъртежи на Дивата вълна на Черек.
— Лельо Поул — каза той.
— Да, скъпи?
— Извинявай, сгреших.
Тя се обърна към него и го погледна сериозно.
— Да. Сгреши.
— Повече няма да правя така.
Тя се засмя с тих, топъл смях и прокара пръстите си през сплъстената му коса.
— Не давай обещания, които не можеш да удържиш, скъпи — каза тя, прегърна го и всичко отново беше наред.
Отминаха страшния бяс на морето при Дивата вълна на Черек и се отправиха на север покрай покрития със сняг източен бряг на Черекския полуостров към древния град, който беше прародината на всички алорни, алгари, драснианци, както и на череките и риванците. Вятърът беше студен, а небето застрашително ниско, но остатъкът от пътуването им премина без премеждия. След три дни корабът влезе в пристанището на Вал Алорн и хвърли котва край един от отрупаните със сняг кейове.
Вал Алорн не приличаше на сендарски град. Неговите стени и сгради бяха невероятно древни и приличаха по-скоро на естествени скални образувания, отколкото на постройки, издигнати от човешка ръка. Тесните криволичещи улици бяха задръстени със сняг, планините зад града се извисяваха огромни и бели на фона на тъмното небе.
Няколко шейни, теглени от коне, ги очакваха на кея. Хората, които ги караха, изглеждаха свирепи. Косматите коне удряха с копита утъпкания сняг. В последната шейна имаше кожени наметала и Гарион се уви с едно, докато чакаше Барак да си вземе сбогом с Грелдик и моряците.
— Да тръгваме — каза Барак на водача, когато се качи в шейната. — И гледай да настигнеш другите шейни.
— Ако не бяхте говорили толкова дълго, нямаше да е трудно — раздразнено отвърна водачът.
— Прав си — съгласи се Барак.
Водачът изсумтя, плесна конете с камшика и шейната полетя по улицата, където другите вече бяха изчезнали.
Облечени с кожи черекски войници крачеха горделиво по тесните улици и мнозина изреваваха поздрави към Барак, когато шейната преминеше край тях. На един ъгъл бяха принудени да спрат, защото в мразовития студ двама плещести, съблечени до пояс мъже разгорещено се бореха в снега насред улицата под окуражителните възгласи на тълпата зрители.
— Много често срещано развлечение — каза Барак на Гарион. — Зимата във Вал Алорн е доста скучна.
— Това пред нас дворецът ли е? — попита Гарион.
Барак поклати глава.
— Не, храмът на Белар. Някои хора казват, че духът на бог Белар живее тук. Ала самият аз никога не съм го виждал, затова не мога да твърдя подобно нещо със сигурност.