Борците се отдръпнаха от пътя и шейната продължи напред.
На стълбището на храма стоеше престаряла жена, омотана в парцаливи вълнени дрехи. Стискаше дълга тояга в костеливата си ръка, дългата й права коса беше разрошена.
— Здравей, лорд Барак — извика тя с дрезгав глас, когато префучаха край нея. — Твоята орис те очаква.
— Спри — изръмжа Барак на водача, хвърли кожената си наметка, скочи на земята и изрева с гръмотевичен глас: — Мартьо! Беше ти забранено да се мотаеш тук. Ако кажа на Анхег, че не си се подчинила на заповедите му, той ще накара жреците на храма да те изгорят като вещица.
Старата жена се изкиска и Гарион с ужас забеляза, че очите й са мъртви и изцяло бели, с цвета на мляко.
— Огънят няма да докосне старата Мартьо — изсмя се пронизително тя. — Това не е ориста, която я очаква.
— Стига си приказвала за ориста — извика Барак. — Махни се от храма!
— Мартьо вижда каквото вижда — каза старата жена. — Знакът на твоята страшна съдба е изписан върху теб и когато тя те застигне, ще си спомниш думите на старата Мартьо. — След това тя се обърна към шейната, където седеше Гарион, макар че млечнобелите й очи очевидно бяха напълно слепи. Чертите й изведнъж се промениха, острото злорадство се превърна в странно благоговение.
— Здравей, най-велики измежду всички господари — изрече с монотонен глас тя. — Когато получиш своето наследство, помни, че старата Мартьо е била първата, която те е поздравила.
Барак се спусна с рев срещу нея, но тя побягна, като почукваше по каменните стъпала с тоягата си.
— Какво искаше да каже тази старица? — попита Гарион, когато Барак се върна в шейната.
— Тя е луда — отвърна Барак. Лицето му беше пребледняло от гняв. — Навъртя се около храма, проси и плаши доверчивите домакини с безсмислиците си. Ако Анхег имаше малко повече здрав разум,отдавна щеше да я изгони от града или да я изгори на клада. — Гигантът отново се качи в шейната и изръмжа на водача: — Да тръгваме.
Гарион погледна през рамо, докато бързо се отдалечаваха от храма, но старата сляпа жена не се виждаше никъде.
ГЛАВА 13
Палатът на крал Анхег беше огромно мрачно здание в центъра на Вал Алорн. Обширни крила се простираха във всички посоки от главната постройка на двореца. Много от тях тънеха в разруха, прозорците без стъкла бяха насочили празния си взор към откритото небе. Доколкото Гарион можеше да проумее, дворецът беше строен без никакъв план и изглежда, беше граден през трите хиляди години, докато кралете на Черек бяха владели тези земи.
— Защо е толкова празен и порутен? — попита той Барак, когато шейната им профуча през отрупания със сняг двор на палата.
— Едни крале строят, други рушат — лаконично отвърна Барак. — Така правят всички властелини. — Гигантът беше изпаднал в мрачно настроение след срещата им със сляпата жена край храма.
Останалите бяха слезли от шейните и ги очакваха.
— Дълго време не си бил у дома, щом успя да се загубиш на път от пристанището до двореца — отбеляза Силк.
— Забавиха ни — изсумтя Барак.
Широката, обкована с желязо врата в края на стълбището, което водеше към двореца, изведнъж се отвори, сякаш някой зад нея бе очаквал момента да пристигнат всички. Жена с дълги сламеноруси плитки и алена пелерина, украсена с красиви кожи, излезе на портала в края на стълбите и впери поглед в тях.
— Добре дошъл, лорд Барак, граф Трелхайм, съпруже мой — студено изрече тя.
Лицето на Барак стана още по-мрачно.
— Здравей, Мерел — отговори той на поздрава й и кратко кимна.
— Крал Анхег ми позволи да ви посрещна, господарю — каза съпругата на Барак, — както повелява моето право и дългът ми.
— Винаги си проявявала голямо внимание към своя дълг, Мерел — отвърна Барак. — Къде са дъщерите ми?
— В Трелхайм, господарю — отговори тя. — Помислих си, че не е много умно да бият толкова дълъг път в този студ. — В гласа й пропълзяха едва доловими злобни нотки.
— Разбирам — въздъхна Барак.
— Грешно ли съм постъпила, господарю? — попита Мерел.
— Да не говорим за това — отвърна Барак.
— Ако вие и вашите приятели сте готови, господарю — заяви тя, — ще ви придружа до тронната зала.
Барак се изкачи по стълбите, прегърна жена си твърде студено и за кратко, после двамата преминаха през широката вход.
— Трагична история — измърмори граф Селайн и поклати глава, докато се изкачваха по стълбите към вратата на двореца.
— Едва ли — подметна Силк. — В края на краищата Барак получи това, което искаше, нали?
— Вие сте жесток човек, принц Келдар — каза графът.
— О, не — възрази Силк. — Аз съм реалист, това е всичко. Барак толкова години копня по Мерел и накрая си я получи. Щастлив съм да видя, че такова постоянство все пак е възнаградено. Нима вие не сте?