Граф Селайн въздъхна.
Група войници с доспехи и щитове се присъединиха към тях и ги ескортираха през лабиринт от коридори, по широки стълбища, които се изкачваха нагоре, и по тесни проходи, които се спускаха все по-надолу и по-надолу в огромния дворец.
— Винаги съм се възхищавал на черекската архитектура — язвително подметна Силк. — Пълна е с изненади.
— Разширяването на дворците е нещо, с което слабите крале винаги могат да запълват времето си — отбеляза крал Фулрах. — Като идея не е лошо, наистина. В Сендария слабите крале посвещават времето си на планове за павиране на улиците, ала всичко във Вал Алорн отдавна е покрито с камъни.
— Ето един въпрос, който никога не ми е давал мира, Ваше Величество — засмя се Силк. — Как човек може да попречи на некадърните крале да правят пакости?
— Принц Келдар — отвърна крал Фулрах. — Не желая злото на вашия вуйчо, но смятам, че може да е много интересно, ако короната на Драсния попадне върху вашата глава.
— Моля ви, Ваше Величество — отвърна Силк с престорено изумление. — Дори и не си помисляйте такова нещо.
— А също така да си намерите и съпруга — лукаво добави граф Селайн. — Принцът определено има нужда от съпруга.
— Това е даже по-лошо — каза Силк и потрепера.
Тронната зала на крал Анхег беше сводесто помещение с огромна яма-огнище в средата, където пукаха и пламтяха цели дънери. За разлика от разточително отрупаната с драперии зала на крал Фулрах, тук каменните стени бяха голи, а факлите димяха и пламтяха, поставени в железни обръчи, вградени в стените. Мъжете, които седяха край огъня, не приличаха на елегантните придворни в палата на Фулрах, а по-скоро на брадати черекски войници. Ризниците им блестяха в светлината на пламъците. В единия край на залата имаше пет трона, всеки увенчан със знаме. Четири от троновете вече бяха заети. Близо до тях стояха три величествени жени.
— Фулрах, крал на Сендария! — обяви с басов глас един от войниците, които ги придружаваха, и удари с дръжката на копието си покрития с тръстика каменен под.
— Здравей, Фулрах — извика едър мъж с черна брада, седнал на един от троновете, и се изправи. Дългата му синя одежда беше омачкана и изцапана с петна, а косата му беше сплъстена и занемарена. Златната корона, които носеше, беше огъната и едно-две от крайчетата й бяха отчупени.
— Здравей, Анхег — отвърна кралят на Сендария и леко се поклони.
— Тронът те очаква, о, Фулрах — каза мъжът със сплъстената коса и посочи знамето на Сендария край празния трон. — Кралете на Алорния посрещат твоя милост с отворени обятия, очаквайки мъдростта на сендарския крал да се влее в силата на този съвет.
Това обръщение се стори на Гарион странно внушително.
— Кои са тези крале, приятелю Силк? — прошепна Дурник, когато всички приближиха троновете.
— Дебелият, с червената дреха, върху чието знаме е избродиран северен елен, е моят вуйчо, Родар от Драсния. Този с изпитото лице, облечен в черно, под знамето с коня, е Чо-Хаг от Алгария. Едрият мрачен мъж в сиво, онзи, който е без корона и седи под знамето с меча, е Бранд, регентът на Рива.
— Бранд? — прекъсна го Гарион, стреснат от спомена за историите, в които се разправяше за битката при Воу Мимбре.
— Всичките регенти на Рива носят името Бранд — обясни Силк.
Крал Фулрах поздрави станалите крале със сдържан церемониален език, какъвто, изглежда, беше обичаят, и зае своето място под зеленото знаме, върху което бе изобразен сноп златни класове — емблемата на Сендария.
— Здравей, Белгарат, ученико на Алдур — каза Анхег. — Здравей и ти, Поулгара, почтена дъще на безсмъртния Белгарат.
— Няма време за цялата тази церемония, Анхег — каза господин Улф язвително, като отметна пелерината си и закрачи напред. — Защо ме призоваха кралете на Алория?
— Позволи ни да се наслаждаваме на тези мънички церемониалности, древни — лукаво каза Родар, ужасно дебелият крал на Драсния. — Толкова рядко имаме възможността да си поиграем на крале. Това няма да ни отнеме много време.
Господин Улф поклати глава с възмущение.
Една от трите жени с величествен вид пристъпи напред. Тя беше висока красавица с гарвановочерна коса, облечена в черна кадифена рокля, привързана на гърдите с множество сложно преплетени връвчици. Тя направи реверанс пред крал Фулрах и докосна за миг бузата си до неговата.
— Ваше Величество — каза тя, — вашето присъствие прави чест на нашия дом.
— Ваше Величество — отговори Фулрах и почтително наведе глава.