— Кралица Ислена — прошепна Силк на Дурник и Гарион. — Съпругата на Анхег. — Носът на дребния мъж потрепера от едва сдържано веселие. — Наблюдавайте я, когато поздравява Поулгара.
Кралицата се обърна и направи дълбок поклон пред господин Улф.
— Добре дошъл, божествени Белгарат — каза тя и плътният й глас потрепера от вълнение.
— Едва ли съм божествен, Ислена — сухо отвърна старият човек.
— Безсмъртни сине на Алдур — царствено продължи тя, без да обръща внимание, че я е прекъснал. — Най-могъщи вълшебнико в целия свят! Бедната моя къща трепери от вдъхващата страхопочитание мощ, която ти донесе между нейните стени.
— Хубава реч, Ислена — отбеляза Улф. — Имаше малко неточности, ала все пак е хубава.
Ала кралицата вече се беше обърнала към леля Поул.
— Здравей славна сестро — произнесе напевно тя.
— Сестра ли я нарече тя? — стресна се Гарион.
— Тя е мистичка — тихо каза Силк. — Занимава се по малко с магьосничество и се смята за вълшебница. Гледай сега.
С величествен жест кралицата протегна дланта си, върху която блещукаше зелен скъпоценен камък, и го подаде на леля Поул.
— Беше го скрила в ръкава си — прошепна Силк весело.
— Кралски дар, Ислена — произнесе леля Поул със странен глас. — За жалост мога да ти предложа единствено това в отговор.
И подаде на кралицата една кървавочервена роза.
— Откъде я взе? — попита Гарион удивено.
Силк му намигна.
Кралицата впери в розата поглед, изпълнен със съмнение, взе я, внимателно започна да я оглежда и очите й се разшириха. Лицето й пребледня, а ръцете й започнаха да потрепват.
Напред беше излязла втората кралица — дребна русокоса жена с красива усмивка. Без никакви церемонии тя целуна крал Фулрах, после господин Улф и топло прегърна леля Поул. Нейната привързаност изглеждаше проста и естествена.
— Порен, кралицата на Драсния — каза Силк и скулите му се изопнаха в някаква горчива самоирония. В този единствен миг — така ясно, сякаш всичко бе огряно от ярка светлина — Гарион прозря причината, поради която Силк понякога се държеше така странно. Внезапен прилив на съчувствие изгори гърлото му и едва не го задуши.
Третата кралица, Силар от Алгария, поздрави крал Фулрах, господин Улф и леля Поул с няколко кратки думи, произнесени с тих глас.
— Регентът на Рива не е ли женен? — попита Дурник, като се огледа наоколо, търсейки още една кралица.
— Той имаше съпруга — лаконично отвърна Силк, без да откъсва очи от кралица Порен, — но тя умря преди няколко години и му остави четирима сина.
— А — въздъхна Дурник.
В тронната зала влезе Барак и очевидно сърдит, с мрачно лице, закрачи към трона на крал Анхег.
— Добре дошъл у дома, братовчеде — каза крал Анхег. — Помислих си, че си се загубил.
— Семейни задължения — отвърна Барак. — Трябваше да разменя няколко думи с моята съпруга.
— Разбирам — рече Анхег и не попита нищо повече.
— Запозна ли се с нашите приятели? — поинтересува се Барак.
— Още не, лорд Барак — каза крал Родар. — Досега бяхме заети с обичайните формалности. — Той се изкиска и огромният му търбух се разлюля.
— Сигурен съм, че всички познавате граф Селайн — започна Барак. — А това е Дурник — ковач и смел мъж. Името на момчето е Гарион. Лейди Поулгара се грижи за него. Добър момък.
— Кога най-сетне наистина ще започнем? — нетърпеливо попита господин Улф.
Чо-Хаг, кралят на алгарите, заговори с необичайно тих глас:
— Нали знаеш за нещастието, което ни сполетя, о, Белгарат? Обръщаме се към теб за съвет.
— Чо-Хаг — раздразнено отвърна Улф, — говориш като герой в посредствена арендска епическа поема. Наистина ли е необходимо да използваш това „О“?
— Вината е моя, Белгарат — заяви разочаровано Анхег. — Аз извиках писари да записват какво се говори на нашите срещи. Чо-Хаг приказваше не само на теб, но и на историята. — Короната на краля се беше килнала и несигурно се подпираше върху едното му ухо.
— Историята е много търпелива, Анхег — каза Улф. — Не е необходимо да се опитваш да й направиш впечатление. Тя и без това ще забрави повечето от твоите думи. — Той се обърна към регента на Рива. — Бранд, мислиш ли, че можеш да ми обясниш всичко без прекалено много украшения?
— Боя се, че вината е моя, Белгарат — отговори с плътен глас мъжът в сивата одежда. — Изменникът успя да избяга с откраднатото от него заради моята слабохарактерност.
— Но ТО би трябвало да защитава само себе си, Бранд — каза Улф. — Дори аз не мога да го докосна. Познавам крадеца и зная, че не съществува начин, по който би могъл да да му попречиш да влезе в Рива. Онова, което ме интересува, е как той е могъл да го докосне, без да бъде унищожен от неговата мощ.