Силк кимна.
— Тя обеща, че незабавно ще ви пише — отговори той. — Ако знаех, че ще бъдете тук, самият аз щях да ви донеса писмото й.
— Това хрумване беше на Ислена — каза Порен. — Тя реши, че ще е хубаво, ако проведем съвет на кралиците, докато трае срещата на кралете. Искаше да покани и Лейла, но всички знаем какъв ужас изпитва кралицата на Сендария от пътуване по море.
— Дали досега по време на вашия съвет се е родило нещо от особена важност, Ваше Величество? — безгрижно попита Силк.
Кралица Порен направи гримаса.
— Всички седим и наблюдаваме как Ислена прави разни фокуси — изчезват монети, разни неща се появяват от ръкавите й, това е — отвърна тя. — Или пък предсказва бъдещето. Силар е прекалено учтива, за да се възпротиви, аз пък съм най-млада, затова от мен не се очаква да приказвам кой знае колко. Всичко е ужасно скучно, особено когато изпада в транс с ония глупави кристални топки. Лейла смята ли, че може да ми помогне?
— Повече от всички останали — увери я Силк. — Обаче трябва да ви предупредя, че вероятно нейният съвет ще бъде твърде категоричен. Кралица Лейла е мила земна душа и понякога се изразява прекалено директно.
Кралица Порен се изкиска дяволито.
— Всичко е наред. В края на краищата аз отдавна съм пораснала.
— Разбира се — рече Силк. — Просто исках да ви подготвя, това е всичко.
— Подигравате ли ми се, Келдар? — попита тя.
— Нима бих направил това, Ваше Величество? — попита Силк с напълно невинно лице.
— Смятам, че бихте — отговори тя.
— Идващ ли, Порен? — попита кралица Ислена някъде отблизо.
— Веднага, Ваше Величество — заяви кралицата на Драсния. Пръстите й отпратиха кратко послание към Силк: „Каква досадница!“
„Търпение, Ваше Величество“ — предаде й с жестове Силк.
Кралица Порен послушно последва величествената кралица на Черек и кротката господарка на Алгария и трите напуснаха залата. Очите на Силк я проследиха и върху лицето му отново се плъзна одевешният самоироничен израз.
— Другите тръгват — деликатно каза Гарион и посочи към алорнските крале, които тъкмо излизаха.
— Добре — каза Силк и бързо пое след тях.
Гарион се присъедини към края на групата. Отправиха се през студените коридори към залата на крал Елдриг.
Сдържаният глас в ума му прошепна, че ако леля Поул го зърне, вероятно ще изнамери някакви причина да го отпрати.
Докато се бавеше в края на процесията, погледът му улови мигновено, дебнещо движение в дъното на един от страничните коридори. За момент зърна фигурата на мъж — обикновен черекски войник с тъмнозелена наметка. Гарион спря да погледне още веднъж, но човекът със зелената наметка беше изчезнал.
Леля Поул стоеше със скръстени ръце пред вратата на залата на крал Елдриг.
— Къде отиваш? — каза тя.
— Ами… не знам — отвърна той колкото се може по-невинно.
— Ясно — рече тя и се обърна към Барак. — Съветът вероятно ще трае много дълго и Гарион ще се отегчи до смърт. Има ли някакво място, където да може да се развлича, докато дойде време за вечеря?
— Лельо Поул! — възпротиви се Гарион.
— Може би в оръжейната? — предложи Барак.
— Какво ще правя там? — попита Гарион.
— Може би предпочиташ кухнята и мръсните съдове? — многозначително се поинтересува леля Поул.
— Знаеш ли, май предпочитам оръжейната.
— Така си и помислих.
— Тя е в другия край на ей онзи коридор, Гарион — обясни му Барак. — Стаята с червената врата.
— Тичай, скъпи — каза леля Поул. — И внимавай да не се порежеш.
Гарион се навъси и бавно пое по коридора, който му беше посочил Барак. Дълбоко преживяваше несправедливостта на създалото се положение. Стражите, които бяха поставени пред залата на крал Елдриг, правеха подслушването невъзможно. Гарион въздъхна и продължи самотната си разходка към оръжейната.
Ала една част от ума му беше заета с размисъл по някои въпроси. Въпреки упорития му отказ да приеме възможността, че господин Улф и леля Поул в действителност са Белгарат и Поулгара, поведението на алорнските крале показваше, че поне те със сигурност вярват в това. Пък и как се беше появила розата, която леля Поул беше дала на кралица Ислена? Като оставим настрана факта, че розите не цъфтят през зимата, откъде леля Поул можеше да знае, че Ислена ще й подари зеления скъпоценен камък, за да е приготвила розата предварително? Той съзнателно избягваше да мисли върху възможността, че леля му просто е създала цветето от нищото.
Коридорът, по който вървеше, потънал в мисли, беше мрачен. Горяха само няколко факли, поставени в железни обръчи но стените. Тук-там имаше отклонения — тъмни, неосветени отвори, които се простираха далеч в мрака. Почти беше стигнал до оръжейната, когато до ушите му достигна слаб звук. Без да знае защо, Гарион се вмъкна в един от проходите и зачака.