— Имената са като дрехите — обясни Силк. — Използваме онова име, което е най-удобно за определен случай. Почтените хора не изпитват нужда да носят чужди дрехи и чужди имена. Ние обаче не сме чак толкова честни и от време на време сменяме и едните, и другите.
— Не ми е забавно да слушам как някой описва госпожа Поул като нечестна — каза решително Дурник.
— Не възнамерявах да проявя неуважение към нея — увери го Силк. — Простите определения са неприложими към лейди Поулгара; и когато казвам, че не сме честни, имам предвид, че понякога работата, с която сме се заловили, изисква да прикрием следите си от зли, а също тъй и коварни хора.
Дурник не изглеждаше убеден, но не задълба повече по въпроса.
— Хайде да тръгнем по тази улица — предложи Барак. — Днес не желая да минавам край храма на Белар.
— Защо? — попита Гарион.
— Поизоставил съм религиозните си задължения — отвърна Барак огорчено — и предпочитам върховният жрец на Белар да не ми напомня за това. Гласът му е много пронизителен и не ми се ще да ме мъмри пред целия град. Предвидливият мъж не позволява нито на жрец, нито на някоя жена да му се карат пред хората.
Улиците на Вал Алорн бяха тесни и криволичещи, а древните каменни къщи — високи, с издадени еркери. Макар че снегът ту започваше, ту спираше да вали и вятърът беше хладен, улиците изглеждаха пълни с хора, повечето от които носеха кожени пелерини срещу студа.
Из въздуха непрекъснато се разнасяха добродушни крясъци или се разменяха неприлични обиди. Двама възрастни и достойни наглед мъже се биеха със снежни топки насред улицата под ободрителните груби възгласи на зяпачите.
— Те са стари приятели — каза Барак и широко се усмихна. — Така се замерят всеки ден през цялата зима. Много скоро ще отидат в близката кръчма, ще се напият и ще пеят стари песни, докато паднат от пейките. От години правят така.
— А с какво се занимават през лятото? — попита Силк.
— Замерват се с камъни — отвърна Барак. — Но пиенето, пеенето и падането от пейките си остава същото.
— Здравей, Барак — извика млада зеленоока жена от един висок прозорец. — Кога пак ще дойдеш да ме видиш?
Барак смутено наведе поглед и не отговори.
— Барак, тази дама говори на теб — обади се Гарион.
— Чух я — кратко отвърна Барак.
— Тя, изглежда, те познава — подметка Силк лукаво.
— Тя познава всички — каза Барак и се изчерви още повече. — Няма ли да продължим?
На следващия ъгъл група мъже, облечени в окъсани кожени дрехи, вървяха един след друг, тътрейки крака по улицата. Походката им представляваше странно клатушкане от крак на крак. Хората бързо им правеха път.
— Здравей, лорд Барак — монотонно пропя техният водач.
— Здравей, лорд Барак — извикаха всички едновременно, без да спират да се клатят.
Барак сковано се поклони.
— Да те закриля ръката на Белар — каза водачът им.
— Хвала на Белар, бога Мечка на Алория — извикаха останалите.
Барак отново се поклони и остана на мястото си, докато процесията отмине.
— Какви са тези? — попита Дурник.
— Последователи на култа към Мечката — отвърна Барак с отвращение. — Религиозни фанатици.
— Досадна група — обясни Силк. — Имат монашески ордени във всичките алорнски кралства. Отлични войници, но служат като инструмент в ръцете на Великия жрец на Белар. Прекарват времето си в ритуали, военно обучение и участвуват в местните политически борби.
— Къде е онази Алория, за която приказваха? — попита Гарион.
— Навсякъде около нас — рече Барак с широк жест. — Алория някога е била всичките алорнски кралства, взети заедно. Тогава всички били един народ. Участниците в култа искат отново да ги обединят.
— Това не ми изглежда разумно — каза Дурник.
— Алория била разделена на кралства поради определена причина — напомни Барак. — Нещо е трябвало да бъде защитено и разделянето на Алория се оказало най-добрият начин да се постигне тази цел.
— Толкова ли важно е било това нещо? — попита Дурник.
— Най-важното на света — намеси се Силк. — Но хората от култа към Мечката, изглежда, често забравят това.
— Но то сега е откраднато, нали? — неочаквано рече Гарион: сдържаният глас в ума му му разкри връзката между онова, което Барак и Силк току-що бяха казали, и внезапния срив в собствения му живот. — Господин Улф търси точно това нещо.
Барак му хвърли бърз поглед и каза замислено:
— Момъкът е по-умен, отколкото предполагахме, Силк.
— Той е много умно момче — съгласи се Силк, — пък не е и трудно да свърже всички догадки в едно цяло. — Хитрото му лице беше станало сериозно. — Ти, разбира се, си прав, Гарион — каза той. — Все още не знаем как, но някой е успял да го открадне. И ако Белгарат подаде знак, алорнските крале няма да оставят камък върху камък на света, докато не си го възвърнат.