Ударът беше добър, червенокосият се олюля и тежко се стовари върху снега. Вдигна ръка към носа си и когато я отдръпна, тя беше поаленяла от кръв.
— Тече! — изрева обвинително пострадалият. — Ти ми разби носа.
— Ще спре след няколко минути — каза Гарион.
— Ами ако не спре?
— Кръвотеченията от носа не продължават вечно — обясни му Гарион.
— Защо ме удари? — запита червенокосият плачливо и си избърса носа. — Аз не ти направих нищо.
— Но щеше — отвърна Гарион. — Сложи на раната малко сняг и не се прави на бебе.
— Още кърви — каза момчето.
— Сложи сняг — повтори Гарион.
— Ами ако не спре?
— Тогава вероятно кръвта ти ще изтече и ще умреш — заяви Гарион безсърдечно. Тази хитрост, която бе научил от леля Поул, веднага подействува на момчето от Черек — нали винаги бе давала добри резултати с Доруун и Рундориг. Червенокосият примигва срещу него, после взе пълна шепа сняг и го сложи на носа си.
— Всичките ли сендари са толкова жестоки? — попита Мейди.
— Не познавам всички хора в Сендария — отвърна Гарион. Цялата работа се беше развалила. Той със съжаление обърна гръб на Мейди и червенокосия и пое обратно към корабостроителницата.
— Гарион, чакай — извика русокосата, затича след него и го улови за ръката. — Забрави да ме целунеш — напомни му тя, обви ръце около врата му и звучно го целуна по устните.
— Ей така — заяви момичето, обърна се и побягна със смях нагоре по хълма, а русите й плитки полетяха след нея.
Барак, Силк и Дурник още се смееха, когато Гарион се върна при тях.
— Трябваше да я подгониш — рече Барак.
— Защо? — попита Гарион и се изчерви, когато мъжете отново се разсмяха.
— Тя искаше да я уловиш.
— Не разбирам.
— Барак — подхвана Силк. — Мисля, че някой от нас трябва да съобщи на лейди Поулгара, че нашият Гарион има нужда от по-нататъшно обучение.
— Ти умело използуваш думите, Силк — обади се Барак. — Убеден съм, че именно твоя светлост трябва да е онзи, който ще се заеме с обучението му.
— Защо не хвърлим зарове, за да решим кому ще се падне тази чест? — предложи Силк.
— Виждал съм те как хвърляш зарове, Силк — засмя се Барак.
— Естествено, бихме могли да поостанем тук още малко — подметна остроносият лукаво. — Бих предположил, че новото другарче на Гарион с удоволствие ще попълни празнотите в обучението му и по този начин няма да ни се налага да безпокоим лейди Поулгара.
Ушите на Гарион пламтяха.
— Не съм чак толкова глупав — разгорещено рече той. — Зная за какво говорите и не е необходимо да казвате нищо на леля Поул. — И ядосано се отдалечи, като нанесе няколко ритника на близката купчина сняг.
Барак поговори още известно време с корабостроителя и когато над пристанището започна да се смрачава, всички поеха обратно към палата. Гарион вървеше навъсен в края на групата, все още обиден от смеха им. Облаците, които бяха надвиснали над главите им от тяхното пристигане във Вал Алорн, започнаха да се разкъсват и тук-там се появиха късчета ясно небе. Заблещукаха и звезди. Вечерта бавно завладя заснежените улици. Мека светлина на свещи започна да се появява по прозорците и неколцината минувачи, останали по улиците, забързаха да се приберат у дома преди да настъпи пълен мрак.
Гарион, който все още вървеше последен, забеляза как двама мъже отварят една широка врата, над която беше закачена груба табела, изобразяваща чепка грозде. Единият беше мъжът със зелената наметка и брадата с цвят на пясък, когото Гарион бе видял предната нощ в двореца. Другият носеше тъмна качулка и момъкът почувства позната тръпка — той знаеше кой е този човек. Погледите им се бяха срещали прекалено често. Нямаше място за никакво съмнение. Както винаги преди Гарион усети особената забрана — сякаш някакъв призрачен пръст бе притиснал устните му и го възпираше да говори. Човекът с качулката беше Ашарак и макар че присъствието на мурга тук беше от изключителна важност, поради някаква причина за Гарион изведнъж се оказа невъзможно да съобщи за него. Той проследи за миг с поглед двамата мъже, после забърза да настигне приятелите си. Започна да се бори с принудата, която бе смразила езика му, после реши да опита друг подход.
— Барак — попита той. — Много ли са мургите във Вал Алорн?
— В Черек няма никакви мурги — отвърна Барак. — Ангараки не се допускат в кралството под страх от смъртно наказание. Това е нашият най-стар закон. Той е бил постановен от самия Черек Мечото рамо. Защо питаш?
— Просто се чудех — измърмори неубедително Гарион. Умът му крещеше, чувствайки нуждата да им каже за Ашарак, ала устните му не се помръдваха.