Същата вечер, когато всички се бяха разположили около дългата маса в централната зала в палата на крал Анхег за пиршеството, давано в тяхна чест, Барак реши да позабавлява присъстващите със силно преувеличен разказ за срещата на Гарион с младежите на хълма.
— Страхотен удар беше — пространно разказваше гигантът, — замах, достоен за най-могъщия воин, пък и попадна точно в носа на врага. Яркочервената кръв шурна, съперникът беше обезсърчен и победен. Като истински герой Гарион се изправи над жертвата си и отново в напълно героичен стил нито започна да се хвали, нито си позволи да се подиграе на своя сразен противник, а просто предложи практичен съвет как да спрат този ален кръвоизлив. После с простота и достойнство той напусна бойното поле, ала светлооката девойка не му позволи да си отиде, без да получи своето възнаграждение за проявената доблест. Тя бързо го последва, нежно обви снежнобелите си ръце около шията му и с любов положи на устните му целувка — истинската и най-скъпоценна награда за всеки герой. Очите й искряха от възхищение, непорочните й гърди потрепваха със събудилата се за пръв път в нейното сърце страст. Но скромният Гарион невинно се отдалечи и не изчака дори минутка, за да пожелае онова сладко възнаграждение, което поведението на благородната девица така щедро предлагаше. Приключението завърши, като героят усети вкуса на победата, ала нежно отказа да приеме истинските почести, които заслужи със смелостта си.
Войните и кралете, разположили се на тържествения пир, се превиваха от смях, думкаха с юмруци по масата и по коленете си и весело се удряха по гърбовете. Кралица Ислена и кралица Силар търпеливо се усмихваха. Само лейди Мерел остана с каменно лице, а в очите й всеки път, когато погледнеше към своя съпруг, се долавяше презрение.
Гарион седеше с пламнало лице, ушите му вече бяха изтръпнали от шумните съвети и предложения, които всички го караха да изслуша.
— Наистина така ли се случи, племеннико? — попита крал Родар Силк и изтри сълзите от очите си.
— Горе-долу така — отвърна Силк. — Преразказът на лорд Барак беше направен майсторски, макар че случката бе доста поукрасена.
— Трябва да повикаме някой странстващ музикант — предложи граф Селайн. — Този подвиг трябва да бъде обезсмъртен в песен.
— Не го дразнете — каза кралица Порен, като погледна съчувствено към Гарион.
На леля Поул това обаче не й се струваше забавно и погледът, който хвърли към Барак, беше студен.
— Нима не е странно, че трима възрастни мъже не са могли да опазят едно момче от неприятности? — попита тя, като повдигна вежди.
— Та това беше само един удар, госпожо — възрази Силк. — И само една целувка, в края на краищата.
— Така ли? — рече тя. — А какво ще бъде следващия път? Може би дуел със саби, а по-късно дори някоя още по-голяма глупост?
— Нищо лошо не се случи наистина, госпожо Поул — увери я Дурник.
Леля Поул поклати глава.
— Мислех, че поне ти притежаваш здрав разум — каза тя, — ала виждам, че съм се лъгала.
Изведнъж Гарион се възмути от нейните забележки. Изглежда, че каквото и да стореше, тя бе готова да го приеме в най-лоша светлина. Още миг и негодуването му щеше да избухне в открит бунт. Какво право имаше тази жена да приказва за неговите постъпки? В края на краищата между тях не съществуваше никаква връзка и той можеше да прави каквото си поиска без нейното разрешение, стига да искаше. Той я изгледа сърдито, обзет от мрачен гняв.
Леля Поул улови този поглед и му отвърна с хладно изражение, с което сякаш го предизвикваше.
— Е? — попита тя.
— Нищо — кратко отговори момъкът.
ГЛАВА 15
Следващата сутрин дойде ярка и свежа. Небето беше синьо, слънчевата светлина блестеше ослепително в белите върхове на планините, които се извисяваха над града. След закуска господин Улф обяви, че той и леля Поул отново ще се срещнат насаме с Фулрах и алорнските крале.
— Прекрасно хрумване — заяви Барак. — Мрачните мисли подхождат на кралете. Навън е прекрасен ден и освен ако човек няма кралски задължения, в никакъв случай не бива да го пропилее, затворен сред четири стени. — Той се ухили подигравателно на своя братовчед.
— В теб е скрита някаква жестока жилка, за която нищо не подозирах — подхвърли крал Анхег, като с копнеж погледна през близкия прозорец.
— Дивите глигани все още ли слизат до края на гората? — попита Барак.
— На стада — още по-безутешно отвърна Анхег.
— Помислих си, че мога да събера неколцина приятели, после ще излезем навън и ще се опитаме да понамалим броя на тази напаст.