— Понякога аз също изпитвам това чувство — призна Гарион, вперил очи в огромните планини, които сякаш изникваха към небето направо от гората пред тях. — Но някой ден всичко това ще свърши и отново ще можем да се приберем у дома.
Дурник кимна и въздъхна още веднъж.
Когато навлязоха в гората, доброто настроение на Барак се възвърна и той бодро се зае да поставя ловците на определените им места, сякаш нищо не се бе случило. Заведе Гарион през дълбокия до прасците сняг до едно голямо дърво на значително разстояние от тясната следа на шейната.
— Тук има пътека, преправена от дивеча, и глиганите могат отново да я използват, когато Торвик и неговите ловци ги подплашат. Щом някое животно се приближи, стегни се и насочи копието към гърдите му. Те не виждат много добре и глиганът ще се наниже на копието ти, преди още да е усетил, че го държиш пред него. След това е най-добре да отскочиш зад дървото. Понякога копието ги вбесява.
— Ами ако пропусна? — попита Гарион.
— На твое място не бих направил това — посъветва го Барак. — Няма да излезе нищо хубаво.
— Не исках да кажа, че ще го направя нарочно — изясни мисълта си Гарион. — Глиганът ще се опита ли да избяга, или какво?
— Понякога бягат — рече Барак. — Но не разчитай на това. С много по-голяма вероятност ще опита да разпори корема ти с бивните си. В такива случаи най-доброто е да се покатериш на някое дърво.
— Ще запомня — отвърна Гарион.
— Аз няма да бъда далеч, ако изпаднеш в беда — обеща Барак, връчи на Гарион две дълги копия и с тежки стъпки се отправи към своята шейна. Всички се отдалечиха и Гарион остана сам под големия дъб.
Сред тъмните стволове на дърветата беше сенчесто и непоносимо студено. Гарион се разтъпка сред снега, търсейки най-удобното място, където да чака глигана. Онова, което Барак му бе посочил, беше утъпкана пътека, лъкатушеща през тъмния шубрак, и Гарион реши, че отпечатъците, които бяха останали на нея, са застрашително големи. Дъбът с ниските си полегати клони започна да му изглежда твърде гостоприемно място, но той гневно отхвърли тази мисъл. От него се очакваше да стои на земята и да посрещне нападението на глигана. Той реши по-скоро да умре, отколкото да се скрие сред клоните на дървото като уплашено дете.
Сдържаният глас в ума му го посъветва, че губи прекалено много време, тревожейки се за такива неща. Докато не пораснеше достатъчно, никой нямаше да го смята за мъж, тогава защо ли беше нужно да си дава целия този труд, да се опитва да бъде храбър — нали поведението му нямаше да донесе полза никому.
Гората беше много тиха, снегът заглушаваше всички звуци. Не пееше нито една птица и само от време на време долиташе глухото тупване на сняг, хлъзнал се от натежалите клони към земята. Гарион се почувства ужасно самотен. Какво правеше той тук? Какво търсеше едно добро, разумно сендарско момче сред безкрайните гори на Черек? Защо очакваше нападението на свирепо диво прасе и само чифт чужди копия му правеха компания? Какво му беше сторило това прасе? Той изведнъж реши, че всъщност не харесва особено вкуса на свинското месо.
От мястото си виждаше пъртината, която бяха проправили шейните. Опря гръб о ствола на дъба, потрепера и зачака.
Отначало не си даваше сметка какво точно чува, но после разбра. Шумът нямаше нищо общо със страхотния, свистящ устрем на дивия глиган, а наподобяваше отмерения ход на няколко коня по покритата със снежен килим земя. Той предпазливо надникна иззад ствола на дървото.
Трима ездачи, завити в кожени наметки, се появиха между дърветата оттатък пъртината, спряха и зачакаха. Двама от тях бяха брадати войници, които не се различаваха от десетките други, които Гарион бе виждал в палата на Анхег, ала третият имаше дълга сламеноруса коса и не носеше брада. Лицето му беше навъсено и капризно като на разглезено дете, макар че беше човек на средна възраст, и излъчваше презрение, като че ли компанията на другите двама го обиждаше.
След известно време се разнесе шум от копитата на друг кон. Гарион чакаше с притаен дъх. Още един ездач бавно приближи тримата, които чакаха в снега сред дърветата. Беше мъжът със зелената наметка и пясъчнорусата брада, когото Гарион беше видял да се промъква в коридорите на двореца преди две нощи.
— Милорд — почтително изрече конникът със зелената наметка.
— Къде беше? — попита сламенорусият мъж.
— Тази сутрин лорд Барак изведе няколко от своите гости на лов за глигани. Неговият маршрут беше същият като моя и не исках да го следвам от прекалено близо.