— Видяхме ги навътре в гората — раздразнено изсумтя благородникът. — Е, какво чу?
— Много малко, милорд. Кралете се срещат със стареца и жената в строго охранявана стая. Не мога да се приближа достатъчно, за да чуя какво приказват.
— Плащам ти злато, за да се приближиш достатъчно. Трябва да зная какво говорят. Върни се в двореца и намери начин да чуеш думите им.
— Ще опитам, милорд — отвърна мъжът в зелената наметка и се поклони някак сковано.
— Трябва не само да опиташ — ядосано го прекъсна русокосият.
— Както заповядате, милорд — каза конникът и понечи да обърне коня си.
— Чакай — заповяда благородникът. — Успя ли да се срещнеш с нашия приятел?
— С вашия приятел, милорд — поправи го човекът с брадата отвратено. — Срещнах се с него, отидохме в една кръчма и поговорихме.
— Какво каза той?
— Нищо, което може да ни бъде от полза. Тези като него често правят така.
— Ще се срещне ли с нас, както беше казал?
— Съобщи ми, че има такова намерение. Щом желаете да му вярвате, това е ваша работа.
Благородникът остави без внимание последните думи на събеседника си.
— Кой пристигна с краля на сендарите?
— Старецът и жената, още един старец — някакъв сендарски благородник, и още един сендар — някакъв човек без благородническа титла.
— Това ли е всичко? Не пристигна ли и едно момче с тях?
— Не сметнах, че момчето е важно — сви рамене шпионинът.
— Значи то е тук? В палата?
— Да, милорд. Обикновено сендарско момче, по моя преценка някъде около четиринадесетгодишно. Изглежда, че е прислужник на жената.
— Много добре. Върни се в палата и гледай да проникнеш достатъчно близо до онази стая. Искам да разбереш какво приказват кралете и старецът.
— Това може да бъде много опасно, милорд.
— Ще стане по-опасно, ако не сториш каквото ти казвам. Тръгвай сега преди оная маймуна Барак да се върне и да те завари, че се шляеш наоколо. — Той обърна коня си и следван от двамата войници, отново потъна в гората оттатък пъртината.
Мъжът в зелената наметка за миг изчака, вперил мрачен поглед пред себе си, после също пришпори коня си и препусна обратно по пътя, откъдето беше дошъл.
Гарион се размърда и се изправи. Ръцете му така здраво стискаха копието, че усещаше болка. Тези хора бяха стигнали прекалено далеч. Трябваше да съобщи на някого за тях.
А после, някъде в снежните глъбини на гората, чу ловджийските рогове и дрънченето на саби, ритмично удрящи по метални щитове. Ловците идеха и караха всичките глигани в гората пред себе си.
Момъкът чу пукане на счупени съчки в храсталака, после един огромен елен се изпречи пред погледа му; очите на животното бяха разширени от уплаха, разклонените му рога се полюляваха. С три огромни скока еленът изчезна между дърветата. Гарион затрепери от възбуда.
После се разнесе пронизително квичене и една дива свиня с червени очи прелетя по пътеката, следвана от цяла дузина подскачащи прасенца. Гарион отстъпи зад дървото и им позволи да го отминат.
Квичащите звуци този път бяха по-дрезгави и в тях се долавяше не толкова уплаха, колкото ярост. Идваше глиганът — Гарион го позна още преди звярът да изскочи от гъсто преплетените клони на шубраците. Когато животното се появи, сърцето на Гарион трепна. Това не беше тлъст, ленив шопар, а свиреп, обзет от бяс звяр. Ужасните му бивни, щръкнали от двете страни край зейналата паст на зурлата, бяха дълги и жълти, по тях бяха полепнали парчета кора и клонки — неми свидетели, че животното ще се нахвърли срещу всичко, което се изпречи по пътя му — дървета, храсти или сендарски момчета. Той обаче имаше достатъчно ум да се дръпне настрана.
И тогава се случи нещо странно. Както в отколешната битка с Рундориг и в схватката с наемниците на Брил в тъмните улици на Мурос, Гарион почувства как кръвта му кипва и чу дивия звън в ушите си. Стори му се, че някой крещи думите на дръзко предизвикателство — не осъзнаваше, че крясъкът излита от неговото собствено гърло. Изведнъж разбра, че е тъкмо в средата на пътеката, приклекна, стисна здраво копието и го насочи срещу огромния звяр.
Глиганът връхлетя върху него. Червените му очи горяха, устата му беше потънала в пяна, в гърлото му клокочеше яростен рев; звярът се хвърли върху очакващия го Гарион. Облаци сняг изригнаха изпод побеснелите му копита — като пръски вода пред носа на кораб. Снежните кристалчета сякаш увиснаха неподвижно във въздуха, проблясвайки в един-единствен слънчев лъч, случайно проникнал до снега в основата на дъба.
Ударът на глигана, който се наниза на оръжието, беше ужасен, но Гарион се беше прицелил добре. Копието с широкото острие проникна в гърдите, покрити с гъста четина, и бялата пяна, която капеше от устата на животното, се превърна в кървава лига. Гарион почувства, че отхвръква назад, краката му се подкосиха, после дръжката на копието изпращя като сухо клонче и цялата тежест на глигана се стовари върху момчето.