Първият разкъсващ, насочен нагоре напор на бивните улучи Гарион точно в стомаха и той усети как въздухът със свистене излиза от белите му дробове. Вторият удар намери бедрото му, тъкмо когато той, останал без дъх, правеше опит да се превърти и да се измъкне от пътя на звяра. Ризницата отклони бивните и го спаси от нараняване, но тежестта на ударите беше зашеметяваща. Третото нападение на глигана го застигна в гръб, захвърли го във въздуха и момчето се блъсна в едно дърво. В мига, когато главата му се блъсна в грубата кора, в очите му избухна блестяща светлина.
После изведнъж отнякъде се появи Барак — ревеше и тичаше през снега, — ала някак си не приличаше на Барак. Гарион, замаян след сътресението от удара по главата, гледаше, без да разбира. Това не беше възможно! Човекът беше Барак, в това не можеше да има никакво съмнение, но едновременно с това в очертанията му се бе вселило и някакво друго същество. По странен начин в пространството, което бе заел Барак, се движеше огромна, ужасна мечка. Образите на двете фигури, които идваха през снега, се наслагваха, движенията им бяха еднакви, като че ли споделяха не само пространството, но и мислеха по един и същи начин.
Огромни ръце сграбчиха гърчещия се, смъртно ранен глиган и го притиснаха в желязната си хватка. Ярка кръв изригна като фонтан от зурлата на глигана и рошавото, само наполовина човешко същество, което, изглежда, беше и Барак, и нещо друго едновременно, вдигна умиращата дива свиня и жестоко я запокити към земята. Човекът-звяр вдигна ужасното си лице и нададе страхотен, разтърсващ земята рев. Светлината пред очите на Гарион помръкна и той почувства, че потъва в сивия кладенец на безпаметството.
Нямаше начин да узнае колко време е прекарал в това състояние, но се съвзе в шейната. Силк тъкмо слагаше парче плат, напълнено със сняг, на тила му. Летяха през белите, ослепително бляскави полета към Вал Алорн.
— Я, ти май си решил да живееш — усмихна му се Силк.
— Къде е Барак? — измърмори Гарион.
— В шейната зад нас — отговори Силк и хвърли поглед през рамо.
— Той… добре ли е?
— Че какво би могло да нарани Барак?
— Искам да кажа… същият ли си е?
— Ами какъв да бъде? — сви рамене Силк. — Не, момче. Лежи мирно. Дано прасето да не ти е спукало ребрата. — Той постави дланите си върху гърдите на Гарион и леко ги притисна.
— А моят глиган? — безсилно попита Гарион. — Къде е той?
— Ловците ще го донесат — отговори Силк. — Ако ми позволиш да ти предложа нещо, бих те посъветвал да помислиш за полезните страни на страхливостта. Тези твои инстинкти могат доста да скъсят живота ти.
Но Гарион отново беше изпаднал в безсъзнание.
После бяха в двореца и Барак го носеше. Леля Поул също беше с тях — с побеляло лице при вида на кръвта.
— Не е негова — бързо я увери Барак. — Той заби копието си в глигана и звярът го оцапа с кръв, докато се бореха. Мисля, че момчето е добре — само малко се е чукнало по главата.
— Донесете го — лаконично нареди леля Поул и ги поведе по стълбите към стаята на Гарион.
По-късно, когато вече бяха превързали главата и гърдите му, а отварата на леля Поул го караше да се чувства сънлив и замаян, Гарион лежеше в леглото си и слушаше как леля Поул се кара на Барак.
— Ти, грамаден, дебелоглав глупчо — кипеше от ярост тя. — Видя ли какво направи с твоята глупост?
— Момъкът е много храбър — каза Барак. Тихият му глас звучеше странно тъжно.
— Храбростта не ме интересува — гневно отговори тя, после попита: — Какво става с тебе? — И внезапно протегна ръце и ги постави върху главата на огромния мъж. За миг се взря в очите му и после бавно го пусна. — О — рече тихо леля Поул. — Виждам, че накрая се е случило.
— Не успях да го овладея, Поулгара — прошепна мъчително Барак.
— Всичко ще бъде наред, Барак — каза тя и леко докосна наведената му глава.
— Повече никога няма да бъде наред — отвърна Барак.
— Иди да поспиш — помоли го тя. — На сутринта няма да ти изглежда толкова лошо.
Огромният мъж се обърна и тихо напусна стаята.
Гарион знаеше, че те разговарят за странното нещо, което беше видял, когато Барак го бе спасил от глигана; поиска да попита леля Поул за това, но горчивата отвара, която тя му беше дала, го отведе в селенията на спокойната дрямка без никакви сънища.
ГЛАВА 16